— Не. В Бингхамтън. Но имах леля и чичо тук. Емигрираха от Пуерто Рико десетина години преди да дойдем ние с родителите ми. Имаха малка ферма за мляко. В сравнение с Бингхамтън това беше истинска провинция. Районът не се е променил много. Най-вече е обеднял и овехтял. Но това място определено се е освежило… — Торес поспря и понижи глас. — Знаеш ли за най-новия проблем при издирването на братята Горт?
— Сега какво е станало?
— Второто следово куче, което доведоха, и то беше пронизано със стрела от арбалет в главата също като първото. А хеликоптерът на щатската полиция бе принуден да кацне аварийно в една от старите кариери — някакъв механичен проблем. Точно от онзи тип каши, по които медиите си падат, а Бекерт мрази.
Гърни не коментира. Чакаше Торес да стигне до истинската тема на срещата им. Поръча на Марика двойно еспресо; тази сутрин усуканата й на шипчета коса беше едноцветна — относително консервативно сребристорусо.
Полицаят си пое дълбоко дъх.
— Съжалявам, че те домъкнах дотук просто така. Вероятно можеше да говорим и по телефона, но… — той поклати глава. — Просто ме хваща параноя.
— Познато чувство.
Торес се ококори.
— Ти? Струваш ми се… железен.
— Може би понякога, но невинаги.
Младежът прехапа долната си устна. Изглежда, се готвеше за скок от високо.
— Питаше ме за „Акме Риълти“.
— За връзката на „Акме“ с управлението.
— Доколкото разбирам, сделката е донякъде реципрочна.
— В какъв смисъл?
— Управлението на наеми е трудна задача в определени квартали. Не само опитите да вземеш наем от хора на смъртно легло, но и при по-неприятни ситуации. Дилъри, които превръщат имотите в наркомански свърталища. Незаконна дейност, която може да анулира застраховката на собственика. Наематели, заплашващи да убият хазяите. Гангстери, които плашат свестните наематели. Разбити апартаменти. Ако си хазяин в суров квартал като „Гринтън“, несъмнено ще се разправяш с доста опасни луди наематели.
— И каква е реципрочната сделка?
— „Акме“ получава от управлението подкрепата, от която се нуждае. Гангстерите, дилърите на наркотици и лудите биват убедени да се махнат. Хората, които не си плащат наема — също.
— Какво получава управлението в замяна?
— Достъп.
— Достъп до какво?
— До всеки имот под наем, който „Акме“ управлява.
— Къщата на Поултър Стрийт?
— Да.
— Апартаментът на Бридж Стрийт?
— Да.
— Жилището на Кори Пейн?
— Да.
Марика пристигна с еспресото на Гърни.
— Боже — възкликна тя. — Момчета, изглеждате суперсериозни. С каквото и да си вадите хляба, радвам се, че не се занимавам с него. Искате ли захар?
Гърни поклати глава. Когато тя си тръгна, попита:
— Значи говорим за обискиране без заповед?
Торес не отговори, просто кимна.
— Значи, да речем, ако имаш смътно подозрение, че в даден апартамент се води незаконна дейност, но нямаш конкретни доказателства… и знаеш, че никой не си е у дома през деня. Тогава какво? Обаждаш се на тази Конуей и я молиш за ключа?
Торес се озърна притеснено:
— Не, отиваш при Търлок.
— И той се обажда на Конуей?
— Не знам. Знам само, че се ходи при него и той ти дава ключа.
— Добре, вземаш ключа, проверяваш апартамента, виждаш доказателствата, които си предположил, че ще намериш там. После какво?
— Оставяш всичко, както си е било. Вземаш заповед от съдия Пукет, като описваш какво очакваш да намериш и твърдиш, че имаш достоверни сведения от два източника. След това отиваш и го намираш. Всичко е точно и законно.
— Правил ли си го?
— Не. Не ми се вижда редно. Но знам някои от момчетата, които са го правили.
— И не са имали проблем с това?
— Според мен не. Практиката е благословена отгоре. Това значи много.
Гърни не можеше да не се съгласи.
— Значи лошите типове или влизат в пандиза, или напускат града. „Акме“ има по-малко проблеми и бизнесът им е по-доходен. В същото време Бекерт печели точки за намаляване на броя на нежеланите елементи и за разчистването на Уайт Ривър. Превръща се във въплъщение на реда и закона. Всички печелят.
Торес кимна.
— На практика схемата действа точно така.
— Добре. А сега големият въпрос. Знаеш ли за случаи, при които уликите са били подхвърляни от същия полицай, който после ги е намерил?
Торес се взираше в чашата с кафе, която все още стискаше с две ръце.
— Не мога да кажа със сигурност. Знам само онова, което ти споделих.
— Но не приемаш с лека ръка целия този незаконен достъп?