— Не си се сещал ли?
— Когато бях малък… докато и двамата бяха още в щатската полиция… си говореха една нощ в кабинета за някакъв съдия във Вирджиния… съдия, който се погрижил да оправи Джуд преди години… заради нещо, което е могло да стане голям проблем. Когато ме видяха на вратата, спряха да говорят. Спомням си, че ми се стори странно, все едно не биваше да ги чувам. Предполагам, случилото се, каквото и да е то, е било в ученическите им години, понеже знам, че тъкмо във Вирджиния са били. Но не знам дали е същото, за което говориш.
— Аз също. Между другото, къде обядвахте?
— Да сме обядвали ли?
— С баща ти, в деня, когато те заведе в хижата.
— В заведение до търговския център. Май „Макдоналдс“. Или „Бъргър Кинг“. Защо?
— Колкото повече факти имам, толкова по-добре.
След като Гърни завърши обаждането, влезе в магазинчето на бензиностанцията. Вътре витаеше киселата смрад на стара пица и прегоряло кафе. На касата стоеше висок изпит младеж с празен поглед и зловещи татуировки. Имаше гнили зъби, до каквито води употребата на метамфетамини, любимата провинциална дрога преди приливната вълна на хероина.
Гърни си купи бутилка вода, отнесе я в колата и поседя известно време на паркинга, умувайки върху казаното от Пейн. Всъщност беше много. Но може би най-важно беше възможното обяснение как отпечатъците му са се оказали на никелираните гилзи, намерени на мястото на двата изстрела, както и на опаковката от бързата закуска в апартамента в Бридж Стрийт. И ако гилзите и опаковката наистина идваха от деня, който Пейн е прекарал с баща си, Дел Бекерт явно бе въвлечен в схемата по натопяването. Колкото по-вероятен ставаше този сценарий, толкова по-грозен изглеждаше.
39
Гърни караше на югозапад през поредица горички от черни череши и открити пасища, преследван от празния поглед на момчето от магазина и онова, което подсказваше той за гниещата реалност на провинциалния живот в Америка.
Проблемът, разбира се, не беше само в селските райони. Градовете често бяха по-мръсни и по-опасни за живеене. Но тук контрастът между буйната красота на природата и сивата безнадеждност на повечето жители беше разтърсващ. А най-лошото бе, че в ерата на свирепата поляризация, изглежда, нямаше приемлив начин за справяне с проблема. Добави няколко пласта расово напрежение, културно отхвърляне и политическо пъчене и решението се оказваше напълно непостижимо.
Звънът на телефона извади Гърни от настръхналото отчаяние, породено от подобни мисли. „Частен номер“ съобщи екранът.
— Гърни на телефона.
— Дейв! Толкова се радвам да те чуя. Обажда се Триш Гелтър.
— Триш. Здравей… — образът, който се появи в съзнанието му, бе този, който видя при последната им среща — запомнящият се изглед отзад, докато тя, облечена в прилепналата си рокля, крачеше през огромния си хол на благотворителното парти за локенберския приют за животни. — Каква изненада. Как си?
— Зависи.
— Зависи от какво?
— Колко скоро можем да се видим.
— Да се видим ли?
— Чух слух, че работиш по онзи ужасен случай с убийствата.
— И от кого го чу?
— Боях се, че ще попиташ. Не ме бива с имената. Вярно ли е?
— Повече или по-малко. Защо?
— Чух, че полицията е изяснила всичко.
Гърни не каза нищо.
— Но ти не мислиш така, нали? — притисна го Триш.
— Не съм сигурен още какво да мисля — призна той. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
— Да. Но не по телефона.
Не по телефона. За момент се запита кой друг е използвал тази фраза, после си спомни, че беше Рик Лумис, когато предложи да се срещнат в „Ларвейшън“ — срещата, на път за която го застреляха.
— Кога и как?
— На четири очи… — от нейната уста прозвуча като любима секс поза.
Гърни се поколеба.
— В момента не можеш да ми кажеш нищо, така ли?
— Твърде сложно е… — проточи Триш недоволно. — И наистина бих искала да се видим.
Той пак се поколеба.
— Къде би желала да се срещнем?
— Ще трябва да е у дома. Прикована съм на място. Поршето ми е в сервиза. А Марв взе ферарито до Хамптън за няколко дни.
Гърни не реагира веднага и събеседничката му добави:
— Знам, че Локенбери е далеч от обичайния ти маршрут, но наистина смятам, че е спешно.
Комбинацията от липсващия й съпруг и спешния разговор беше… разсейваща.
— Кога най-рано можеш да си тук?
Гърни обмисли въпроса от многобройни ъгли, някои по-вълнуващи от други, което го накара да се запита дали взема правилното решение по правилната причина.