Тейбър вдигна отрудена длан към брадичката си и я потърка замислено.
— Друг освен теб мисли ли така?
— На същото мнение е и следователят, който докладва на Търлок.
— Смяташ, че някой се опитва да натопи хлапето?
— Да.
Старецът пак втренчи в Гърни безизразния си поглед.
— Какво общо има всичко това със случилото се в окръга преди почти трийсет години?
— Не знам. Търлок ме притеснява. Може би търся нещо, с което да оправдая предчувствието си. Или ми се ще да проумея истинската му същност… — Гърни помълча. — Има и друг аспект на ситуацията. Бекерт вероятно ще се кандидатира за главен щатски прокурор. Ако спечели, Търлок е на практика сигурен негов заместник. Положение с много власт. А от това ме полазват тръпки.
Тейбър стисна зъби. Мълча продължително, след което явно взе решение.
— Дай да ти видя телефона!
Гърни го извади от джоба си и му го подаде.
— Изключи го.
Детективът се подчини.
— Остави го така, че да го виждам.
Гърни го сложи в каросерията на пикапа.
— Не искам разговорът да се записва — предупреди Тейбър. Помълча, втренчен в дланите си. — Не съм говорил за това от години. Разбира се, все още се сещам. Веднъж дори го сънувах като кошмар…. — той пак помълча, този път по-дълго, и после се вгледа в Гърни. — Джуд Търлок принуди бавноразвиващ се чернокож да се обеси.
— Какво?
— На територията на „Баярд-Уитсън“ имаше поток с плавателен вир. На високия му бряг се издигаше бряст. Един от клоните стърчеше над вирчето. Момчетата връзваха за него въже, залюляваха се над водата и се пускаха. Един ден там били Бекерт и Търлок. Имало и трето момче, което седяло малко встрани, надолу по брега. Наоколо се навъртал и Джордж Монтгомъри — седял по гащи в плиткото на потока. Джордж беше на двайсет, умствено може би на пет или шест, син на една от кухненските работнички. Има две версии за случилото се от тук нататък. Според едната, разказана от момчето, което седяло на брега, Търлок повикал Джордж да се присъедини към тях. Джордж срамежливо се приближил и Търлок му показал как да хване въжето и да го залюлее над водата. Само дето му обяснил, че ще е по-безопасно да върже свободния край на въжето за шията си, за да не му се пречка. Джордж послушал съвета му. След това се залюлял над потока… — Тейбър помълча, преди да добави задавено: — Това е то. Джордж висял там, над средата на вира, ритал и се задушавал. Докато не умрял.
— А каква беше версията на Търлок?
— Че не е казвал нито дума на Джордж, който се качил по брега и искал да ползва въжето, както бил виждал да правят и други момчета. Някак си успял да се омотае в него и щом се залюлял, вече нямало как да го достигнат.
— И Бекерт разказваше същата версия?
— Разбира се.
— А после?
— Хлапето на брега се яви на детектор на лъжата и мина успешно. Сметнахме го за ключов и доверен свидетел. Прокурорът се съгласи, че трябва да обвиним Търлок в убийство, и поиска да го съди като възрастен.
— Значи на делото е била думата на Търлок и Бекерт срещу тази на третото момче?
— Изобщо не се стигна дотам. Хлапето си смени версията. Каза, че всъщност не било чуло какво са си говорили. Може би Търлок е съветвал Джордж да не си слага въжето около врата. Или пък не му е казал нищо.
— Някой го е подковал?
— Семейството на Търлок. С много пари. Имат дълга история на корумпирани строителни сделки с общинския съвет. Съдията прекрати случая и запечата досието. А Джуд Търлок си тръгна невредим след садистично убийство. Имаше времена… когато, трябва да призная, бях на косъм да сложа край на живота му, както той сложи на този на Джордж. Често си мислех как го удушвам на края на проклето въже. И сега като се сетя, пак ми се иска да го бях направил.
— Струва ми се, че Бекерт е взел не по-малко участие в случката от Търлок.
— Това е факт. Докато смятахме, че ще има дело, се разправяхме как да пипнем и него, но всичко се разпадна, преди да измислим вариант.
— А хрумвало ли ви е по онова време, че идеята може да е на Бекерт?
— Много неща ни хрумнаха.
Помежду им се възцари мълчание, нарушено от Гърни.
— Ако нямаш против да попитам — защо се премести тук?
— Не беше толкова преместване тук, колкото махане оттам. Случаят „Монтгомъри“ промени всичко. Подходих към него твърде агресивно. Нямах никакво съмнение как се отнасят към своя син лайнар семейство Търлок. Те вдигнаха на крак всички местни расисти с твърдението, че предпочитам малоумна чернилка пред почтено бяло момче. Дъщеря ми ходеше с чернокож и накрая се ожени за него, което направо подлуди местните. Броях дните, докато се добера до пенсия… Знаех, че трябва да се махна оттам, преди да убия някого.