Къщата на Хардуик, бяла постройка от деветнайсети век, без специфичен стил, се намираше в края на дълъг черен път високо в хълмовете над селцето Дилуид. Когато Гърни пристигна малко преди полунощ, приятелят му стоеше на отворената си предна врата с деветмилиметров „Зиг Зауер“ в презраменен кобур, закопчан над черната му тениска.
— Проблеми ли очакваш, Джак?
— Хрумна ми, че който е стрелял по теб, може да реши да те последва и да пробва пак. Тази нощ има пълнолуние. Подтиква лудите към лудости.
Той отстъпи от вратата и Гърни влезе в малкото входно фоайе. На закачалката висяха няколко якета. На пода под тях бяха подредени ботуши. Дневната зад фоайето изглеждаше светла и чиста, подчертана от ваза с пролетни цветя, които предполагаха, че Ести Морено, приятелката на Хардуик и щатски полицай, се е върнала в живота му.
— Искаш ли бира?
Гърни поклати глава. Седна на безупречно чистата борова маса в ъгъла на стаята, най-близо до кухнята, а Хардуик си донесе „Гролш“.
След като се настани от другата страна на масата и отпи първата глътка от бутилката, той се ухили по обичайния зловещ начин, който винаги влизаше под кожата на Гърни.
— И как така не е улучил?
— Вероятно заради бързата ми реакция.
— На какво?
— На лазерната точка, проектирана от мерника му.
— Която те накара да направиш какво?
— Да се просна на земята.
— И как така не те е застрелял долу?
— Не знам. Мислиш ли, че е пропуснал нарочно?
— Да изиграе такъв рискован коз само за да те предупреди?
Гърни сви рамене:
— И в двата случая няма особен смисъл. Ако ме искаше мъртъв, защо стреля само веднъж? Ако не е това целта, какъв е смисълът? Наистина ли мисли, че ще зарежа случая, само защото е пробил дупка от куршум на задната ми веранда?
— Нямам представа, мамка му! Е, какъв е планът?
— Знаеш ли, че Бекерт и Търлок имат обща ловна хижа?
— Не съм изненадан.
— Искам да й хвърля едно око.
— Опитваш се да докажеш нещо ли?
— Само събирам информация.
— Отворен за идеи, а?
— Именно.
— Глупости! — Хардуик отпи нова глътка от бирата си.
Гърни замълча за момент, преди да добави:
— Издирих Мърл Тейбър.
— Е, и?
— Разказа ми една случка.
— Свързана с проблема на Търлок в училище ли?
— Проблем е доста меко казано… — Детективът описа в мрачни подробности онова, което Тейбър му беше разказал за Джордж Монтгомъри.
Хардуик дълго мълча.
— Вярваш ли на Тейбър?
— Да. Обвинението и прекратяването на делото без същинско приключване явно са му оказали съсипващо въздействие.
— И това те навежда на мисълта, че Бекерт и Търлок са социопати?
— Да.
— Социопати, способни да убият собствените си полицаи, да пребият и удушат двама чернокожи активисти и да натопят невинни хора и за четирите убийства?
— Всеки, сторил подобно нещо на умствено изостанал, е способен практически на всичко.
— И понеже са способни да извършат убийствата от Уайт Ривър, смяташ, че наистина са ги извършили?
— Мисля, че възможността е достатъчна, за да си струва да хвърля едно око.
— Око, което включва взлом и проникване?
— Има ключ. В най-лошия случай ще е проникване в чужда собственост.
— Не се ли притесняваш от охранителни камери?
— Ако имат камера, ще им покаже натрапник със скиорска маска.
— Струва ми се, че вече си взел решение.
— Освен ако не ме разубедиш.
— Казах ти всичко в „Абелардс“. В хипотезата ти има дупка с размера на слонски анус. Нарича се мотив. Твърдиш, че важна клечка от силите на закона и неговият заместник търчат наоколо и трепят хора без никаква причина. Работата е там, че им трябва адски голяма причина, за да оправдаят това чудовищно клане. И брътвежите за това, че жертвите са потенциална заплаха за политическите амбиции на Бекерт, не покриват изискванията.
— Забравяш онази малка неясна дреболия, която ни забърка поначало.
— За какво говориш, мамка му?
— За съобщението на телефона на Стийл. Предупреждението, че някой от неговата страна на оградата може да иска да се отърве от него и да обвини АРС. Точно това направи Бекерт поне с обвинителната част.
Хардуик се изсмя пренебрежително:
— Смяташ, че Бекерт е стрелял по теб?
— Ще ми се да узная.
— Да не мислиш, че е оставил писмено признание в хижата?
Гърни пренебрегна коментара му.
— Мотивът може да не е толкова голяма загадка, колкото ти се струва. Може би залогът в предстоящите избори е по-голям, отколкото предполагаме. И нищо чудно жертвите да са по-голяма заплаха, отколкото си представяме.