Но не съвсем лишена от форма. Детективът забеляза ивица по-тъмно сиво, вероятно на десетина метра от прозореца. Превключи телефона си обратно на фенерче, но лъчът само създаде сияние в мъглата.
Полека отвори предната врата.
Чуваше само как капе водата от покрива.
— Какво правиш, мамка му? — прошепна Хардуик.
— Прикрий ме. И дръж вратата отворена, ако се наложи да се прибера бързо.
Гърни излезе тихо от хижата, здраво стиснал с две ръце готовата за стрелба берета, и пристъпи към тъмния силует на земята.
При приближаването си осъзна, че гледа труп… при това някак изкривен, усукан в странна поза, все едно е бил захвърлен там от свиреп порив на вятъра. След още няколко стъпки спря, изумен от количеството кръв, блеснала по мократа трева. От още по-близо успя да види, че повечето дрехи на трупа са накъсани и отдолу се вижда разранена и нахапана плът. Лявата ръка беше нагризана, пръстите — смлени на каша.
Дясната китка липсваше, от нея беше останал само зловещ червен чукан с щръкнали от него нацепени кости. Гърлото на жертвата беше разкъсано, каротидната артерия и гръклянът — буквално направени на парчета. Беше оцеляло само половината лице и изражението му бе зловещо.
Но в това лице имаше нещо познато. В мускулестото тяло също. Гърни стреснато осъзна, че гледа останките на Джуд Търлок.
IV. Като филм на ужасите
44
Двайсет и четири часа след откритието на зловещото убийство при хижата Гърни влезе в сградата на общината за ранна среща с Шеридън Клайн.
Мрачната фасада на постройката от червени тухли, покрита с цял век пепел и прах, датираше от първоначалното й предназначение — тук се бе помещавала лудницата „Бъмбълби“, кръстена на ексцентричния си основател Джордж Бъмбълби. През шейсетте години сградата бе изкормена, префасонирана и преобзаведена за нуждите на местната бюрокрация. Циниците се наслаждаваха да изтъкват, че историята на сградата я прави идеална за настоящите й обитатели.
Охранителната система във фоайето беше обновена след последното посещение на Гърни по време на зловещия случай с булката, обезглавена по време на сватбения си прием. Сега включваше два отделни електронни скенера и изискване за многобройни форми на идентификация. В крайна сметка го упътиха да следва поредица табели, които го отведоха до врата с матирано стъкло и надпис „Окръжен прокурор“.
Почуди се с коя ли версия на Клайн ще се срещне.
Дали щеше да е озадаченият, невярващ и останал почти без думи мъж, на когото се бе натъкнал по телефона миналата сутрин, когато се обади да му съобщи за откриването на пушката, дамгата, червения мотор и осакатеното тяло на Търлок? Или щеше да е човекът, дошъл след един час на мястото с Марк Торес, Боби Баскомб, Гарет Фелдър, Шелби Таунс и Пол Азиз, твърдо решен да демонстрира решителност, като издава безкрай заповеди на хора, които знаеха много повече за обработката на местопрестъпления от него?
Гърни отвори вратата и влезе в приемната. Привлекателната секретарка на Клайн, която очевидно подкрепяше привързаността му към кашмирените пуловери, го огледа с лека усмивка и с изумително топъл глас заяви:
— Ще съобщя за пристигането ви!
Тя тъкмо се канеше да вдигне телефона, когато вратата в дъното на приемната се отвори и Шеридън Клайн тръгна с широка крачка към Гърни, протегнал ръка в онова подобие на топлота, което детективът помнеше от първата им среща преди години.
— Дейвид. Точно на секундата. Пунктуалността винаги ме впечатлява! — и го поведе към кабинета си. — Кафе или чай?
— Кафе.
Прокурорът цъкна одобрително с език.
— Кучета ли предпочиташ или котки?
— Кучета.
— Така си и помислих. Любителите на кучета предпочитат кафе. Онези, които си падат по котки — чай. Билков. Забелязвал ли си го? — Не беше въпрос. Клайн се обърна на вратата и подвикна: — Две кафета, Елън!
Посочи на Гърни познатия кожен диван, а самият той се настани на коженото кресло отсреща. Стъклената масичка остана помежду им.
Детективът за момент се остави да го погълне изживяването на дежавю — не само заради местата за сядане, но и заради коментарите на Клайн за пунктуалността и връзката на кучетата с кафе и на котките — с чай. Бе направил абсолютно същите забележки и по време на случая „Мелъри“. Вероятно се опитваше да върне отношенията им към по-ранен и по-положителен момент. Или пък толкова често повтаряше едно и също, че нямаше представа на кого го е казвал преди това.
Клайн се наведе напред с изражение, което можеше да бъде сбъркано с дружеска разпаленост.