Не бе забравил, че преподобният Кулидж е осигурил алиби на Джордан и Тукър след стрелбата по Стийл и впоследствие се бе изказал възхитено за тях. Логично беше да сметне, че може да има и телефона на съпругата на Джордан.
Обади се на Кулидж. Докато оставяше съобщение, пасторът вдигна с професионално топъл тон.
— Радвам се да те чуя, Дейвид. Как върви разследването?
— Направихме някои интересни открития. Заради което ти се обаждам. Искам да се свържа със съпругата на Марсел Джордан. Надявах се, че може да имаш номера й…
— Ах! Хъм… — Кулидж се поколеба. — Съмнявам се, че Таня би желала да говори с когото и да е от силите на реда. А ще те сметне за техен член, без значение колко независима е връзката ти с официалните власти.
— Дори ако би могла да е от полза за разрешаването на убийството на съпруга си — и вероятно за разкриване на съучастие на силите на реда?
Последва натежало мълчание. Накрая пасторът попита:
— Сериозно ли говориш? Съществува ли такава… възможност?
— Да.
— Ще ти се обадя след малко.
Не отне много време.
След няма и десет минути Кулидж позвъни да съобщи на Гърни, че Таня е отказала да говори с него по телефона, но е склонна да се видят в църквата.
Четиридесет и пет минути по-късно Гърни спря на паркинга пред „Свети апостол Тома“ и тръгна през стария църковен двор.
Почти беше стигнал до задната врата, когато я видя, застанала съвсем неподвижно сред обраслите с мъх надгробни камъни. Висока около трийсетгодишна тъмнокожа жена с обикновена сива тениска и спортно долнище, с жилесто тяло и мускулести ръце на бегач на дълги разстояния. Тъмните й подозрителни очи бяха втренчени в детектива.
— Таня?
Тя не отговори.
— Аз съм Дейв Гърни.
Тя продължи да мълчи.
— Тук ли предпочитате да говорим, или вътре?
— Може би съм решила изобщо да не говоря с теб.
— Така ли?
— Да речем, че е така.
— Тогава ще се кача в колата си и ще се прибирам.
Тя наклони глава първо на едната страна и после на друга, но без да влага смисъл в жеста.
— Ще говорим тук, отвън. Какво означава това, което си казал на пастора?
— Споменах му, че съм направил някои открития, касаещи убийството на съпруга ви.
— Заявил си, че може да е забъркана полицията.
— Казах, че така изглежда.
— Какви факти имаш?
— Не мога да разкривам конкретни доказателства. Но подозирам, че съпругът ви и Върджил Тукър, както и двамата полицаи, може да са били убити от един и същи човек.
— Не от онзи Пейн или от лудите Горт?
— Не мисля, че са били те. — Детективът потърси някаква реакция по безизразното лице на събеседничката си, но не видя такава. Зад нея се издигаше мраморният ангел, на чието крило Кулидж си бе загасил цигарата преди няколко дни.
— Онзи, когото наричаш мой съпруг — заяви Таня след известна пауза, — беше по-скоро мой бивш съпруг, макар че така и не се разведохме официално. Живеехме в една и съща къща, за да делим разходите, но се смятахме за разделени. Той беше глупак… — Тя помълча още малко. — Какво искаш от мен?
— Помощта ви, за да науча истината за случилото се.
— Как очакваш да ти я окажа?
— Можете да започнете с пояснение на твърдението, че Марсел е бил глупак.
— Имаше си слабости. Жените го обичаха… и той отвръщаше на любовта им.
— Това ли сложи край на брака ви?
— Създаваше ситуации, които отваряха рана в душата ми. Но се опитвах да живея с тази слабост, понеже в него иначе имаше страшно много сила. Сила и страстен стремеж към справедливост — справедливост за хората, които нямат власт. Искаше да защити тези хора, да стори каквото може, за да освободи живота им от малко напрежение и страх. Такава беше представата му за АРС.
— Как се разбираше с другите лидери на АРС?
— Върджил Тукър и Блейз Джаксън?
Гърни кимна.
— Ами… Трябва да кажа, че Върджил не беше точно типът човек, когото да наречеш лидер. Беше просто добър човек и по случайност близък с Марсел, а Марсел на практика го замъкна на този пост, понеже му вярваше. Той нямаше особен талант, нито големи недостатъци. Просто искаше да постъпва правилно. Върджил държеше само на това. Да бъде полезен.
Гърни забеляза сходството с целта на Марк Торес като служител в полицията.
— А Блейз Джаксън?
По лицето на Таня пробяга първа следа от емоция — жлъчна горчивина. Когато заговори, гласът й бе зловещо спокоен:
— Блейз Лавли Джаксън е въплъщение на Дявола. Тази кучка не спира пред нищо, за да получи това, което иска. Блейз я е грижа само за Блейз. Говори разпалено, обича да се изявява на сцената, харесва вниманието, а хората вземат пример от нея. Умира си да се стоварва като чук върху корумпираната полиция и да разбунва тълпата. Но през цялото това време зорко се озърта за всички ползи за себе си — какво може да вземе от другите.