— Дяволско обобщение — промърмори кисело Хардуик. — Просто му липсват няколко подробности. Като например кой, мамка му, е подредил нещата и каква, мамка му, е целта на всичко това?
— Не мога да отговоря на тези въпроси. Но знам, че ако някой се опитва да натопи Бекерт, трябва да има достъп до хижата му. Можем да започнем оттам.
— Ама разбира се. Нека да проверим най-слабо вероятния вариант първи. Това има страшно много смисъл, да знаеш!
— Угоди ми.
— Добре. Да приключваме. Обади се на жена му. Тя вероятно знае с кого е бил близък.
Гърни поклати глава:
— Хейли Бовил Бекерт гледа на всичко случило се в Уайт Ривър като на гигантска конспирация, в която съпругът й е жертвата, а всички ние останалите сме конспиратори. Съмнявам се, че в този момент ще ни обърне внимание. Но Кори може да знае някои имена.
Хардуик въздъхна нетърпеливо.
— Добре. Обади се на дребното копеле.
Гърни извади телефона. Докато търсеше номера на Пейн, чу по стълбите от втория етаж да слизат тихи стъпки. Няколко секунди по-късно в стаята влезе Ести Морено — приятелката на Хардуик, с която той все късаше и се събираше отново.
Беше поразително привлекателна млада дама още по-привлекателна в този момент заради късите изрязани шорти, тясната тениска и лъскавата абаносова коса, мокра от душа. Беше и кораво ченге под прикритие.
— Дейвид! Колко се радвам да те видя!
— Здравей, Ести. И аз се радвам да те видя.
— Не ми обръщайте внимание, работете си. Слязох само да си взема една такава — тя посочи бирата на Гърни, мина през дневната и влезе в кухнята.
Детективът се обади на Пейн.
— Имам спешен въпрос, Кори. Да знаеш дали баща ти изобщо е водил и други в ловното стопанство? Освен теб. И освен Търлок.
Последва кратка пауза.
— Почти сигурен съм, че всеки ловен сезон е качвал там „специалните“ си хора.
— Специални хора ли?
— Онези, които биха могли да са му полезни. Това е единственото, което би превърнало някого в специален за него.
— И тези хора са… кои точно?
— Прокурорът Клайн, шерифът Клуц, кметът Шакър, съдия Пукет…
— И кой друг?
Последва още една кратка пауза.
— Май това са. Също и онзи богаташ. Марвин някой си. Отвратителен милиардер, живее в Локенбери.
— Гелтър?
— Същият.
— А хора от управлението? Там има ли „специални“?
— Очевидно Търлок. Също и капитанът и неколцина от лейтенантите, които правеха практически всичко, което той пожелаеше.
— Като например?
— Да спретват фалшиви случаи срещу членове на АРС. Да лъжат в съда. Такива гадости.
— А ти откъде знаеш всичко това?
— Казаха ми го от АРС. Точно в разни такива работи се ровеха Стийл и Лумис… също и Джордан и Тукър… което очевидно е причината да бъдат убити.
— Трябват ми имената им — на капитана и сподвижниците му.
— Джо Белц, Мич Стакър, Бо Лъкман.
Гърни ги записа.
— Знаеш ли някой друг, който би могъл да има достъп до хижата на баща ти?
— Нямам идея. Предполагам, жена му.
— Един последен въпрос. Баща ти притежаваше ли други недвижими имоти? Лятна вила, друга хижа, нещо от този род?
— Аз поне не знам да е имал. Но това не означава нищо. Баща ми е айсберг. По-голямата част от него се крие под повърхността. Защо питаш?
— Навярно би отишъл на такова място. Някъде, където да се спотаи. А имот под наем? На изплащане? Място, което използва за ловни или риболовни забежки?
— Не мисля, че си пада по риболова.
— Добре, Кори. Благодаря за помощта. Ако се сетиш за още някого, който е имал достъп до хижата му, съобщи ми.
— Разбира се.