57
По природа Гърни следваше любопитството си, без да се престарава с осигуряване на подкрепление. Странностите и несъответствията привличаха вниманието му и пробуждаха желание да ги проучи по-внимателно дори при условия, които биха възпрели повечето хора. Всъщност имаше намерение да се отправи директно към къщата в Рапчър Хил и без съмнение щеше да го направи, ако Мадлин не му бе звъннала, докато караше натам.
Каза, че няма специална причина за обаждането, просто й се отворила секунда и се чудела какво прави той. Докато детективът й отговаряше относително подробно, тя мълчеше; стори му се, че описваното положение й се струва притеснително. Накрая жена му каза:
— Не мисля, че трябва да ходиш там сам. Твърде изолирано е. Не знаеш на какво може да се натъкнеш.
Права беше, разбира се. В друг случай вероятно щеше да отхвърли възраженията й, но сега бе склонен да я послуша. На следващото кръстовище отби пред изоставена селскостопанска сергия. На лющещата се табела още се четеше избелял надпис „Тикви“.
Гърни обмисли вариантите за подкрепление. Всички решения, включващи Клайн, полицейското управление или службата на шерифа, щяха да доведат до други неприятности. Реши да опита Хардуик.
— Рапчър Хил? За какво, мамка му, говориш?
— Говоря за къща насред нищото, където евентуално се е окопал Дел Бекерт.
— Какво те кара да мислиш така?
— Къщата е била наета от Блейз Джаксън, която почти сигурно има някаква връзка с Бекерт. Платила е осемнайсет хиляди долара годишен наем в аванс. Съмнявам се тя самата да е разполагала с толкова много пари, но съм сигурен, че за комисаря не са проблем. И къщата е само на няколко километра от бензиностанцията, където са забелязали дюрангото му ден-два след бягството. Струва си да се погледне.
— Ако нямаш против да си губиш времето, иди гледай.
— Така и възнамерявам да направя.
— Е, какъв е проблемът?
— Възможен комитет по посрещането.
Хардуик се замисли за момент:
— Искаш чичо Джак отново да ти е навигатор, за да ти прикрива страхливия задник?
— Нещо такова.
— Ако кучият син е там, може би ще намеря причина да го гръмна.
— Бих предпочел да не го правиш.
— Уби всичко детско в мен! Единственият плюс на това да си навигатор е да можеш да навигатираш някой куршум до нечия глава.
— Е, може и да ти се отвори възможност, ако се натъкнем на Горт…
— Добре. Къде да те търся?
Мястото, което Гърни избра за срещата, след като се консултира с „Гугъл мапс“ на телефона си, бе кръстовище на криволичещ третокласен път, наречен Роктън Уей, и началната точка на Рапчър Хил Роуд. Когато стигна там, паркира на буренясалия банкет между асфалта и боровата гора.
Според часовника на таблото вече беше минал четвърт час от разговора с Хардуик. Предположи, че трябва да отпусне на Джак още половин час за пътуването от Дилуид. Пребори желанието да продължи сам поне още малко нагоре към Рапчър Хил. Не само че щеше да обезсмисли обаждането до Хардуик, но и щеше да увеличи риска, на който се подлагаше, без никаква полза, освен да научи онова, което имаше да научава, трийсет минути по-рано.
Гърни наклони седалката си назад и зачака, като се захвана с разнообразни вариации на проблема кой кого може да е насадил за всяко от седемте убийства и защо. Стигаше все до един и същи въпрос, който го измъчваше от известно време. Дали убийствата изискваха очевидното натопяване, или то беше целта, довела до необходимостта от извършването на убийствата? И дали един и същи отговор важеше за седемте случая?
След двайсет и пет минути чу познатото ръмжене на червеното Джи Ти О на Хардуик, което спря зад него. Слезе от колата да се здрависат.
Любимото оръжие на частния детектив, неговият „Зиг Зауер“, беше закопчано над черната му тениска, превърнала се в също толкова характерна негова част, колкото и обезпокоителните му светлосини очи. В лявата си ръка носеше АК-47 с оптически мерник.
— Просто в случай че стане интересно — подхвърли с маниакален блясък в очите, способен да притесни всеки не така добре запознат с нрава му като Гърни.
— Благодаря, че дойде.
Хардуик изкашля храчка и я изплю на черния път.
— Преди да забравя да го спомена — свързах се с интерната, в който е бил пратен Кори във Вирджиния, също и със старото училище на Бекерт. И на двете места никой няма представа дали комисарят притежава имоти в района. Говорих с половин дузина общински чиновници около тези училища и в областта, където се намират тютюневите ферми на семейство Бовил, но никой от тях не каза нищо ценно. Толкова по въпроса — освен ако не искаш да прекараш следващата седмица от живота си вдън гори тилилейски в онзи щат и да преравяш данъчни декларации. Което, според мен, би било дяволски тъпа идея.