— Виждаш ли телефона ми?
Гърни се озърна.
— Не!
— Трябва да го намеря!
Торес, застанал насред човешките останки, извика на Гърни с треперещ глас:
— Тук има пулс! Напипвам го! И диша. Плитко, но диша. Исусе! — Беше коленичил до просмуканото с кръв тяло на Гелтър, опрял връхчетата на пръстите си в шията му. — Не мога да видя откъде кърви. Какво да правя?
— Обади се в управлението — извика му Гърни. — Кажи им да уведомят местната бърза помощ, щатската полиция и шерифската служба. Предай следното: мащабно покушение, силни експлозиви, многобройни убийства. Шерифът, кметът и полицейският капитан са сред жертвите!
Торес се изправи тежко задъхан и извади телефона си. Гърни, разбира се, би могъл да се обади и лично, но знаеше, че изпълнението на прости заповеди успокоява, а му се струваше, че младежът има нужда да се съсредоточи върху нещо.
В този момент забеляза, че предните прозорци на къщата са вкарани навътре от взрива. Осъзна, че нещо липсва. Висящите кошници с петунии бяха изчезнали. Унищожени. И повечето от куките, на които висяха, също бяха разбити. Сега вече беше ясно къде са се намирали експлозивите. И защо искането за „достоверни свидетели“ е определяло, че трябва да бъдат доведени пред къщата.
След като Торес изпълни задачата, Гърни го помоли да направи още нещо — да се обади на свръзката на отдела в телефонната компания и да организира незабавно засичане по три мобилни клетки, за да се определи точното настоящо местоположение на телефона на Бекерт.
Торес го погледна изненадан:
— Не е ли логично да е с него в къщата?
Гърни нямаше време за обяснения.
— Просто нареди тази проверка да се направи веднага.
Докато Торес изпълняваше молбата му, детективът продължи бързия оглед на местопрестъплението. Двама членове на телевизионния екип се държаха за предната врата на буса на РАМ. Операторът на Килбрик обаче още въртеше камерата. Обикаляше поляната с аурата на полеви журналист във военна зона, спираше тук-там, съсредоточаваше се върху трупове и телесни части, заснемаше всичко. Самата Килбрик изглеждаше като вкаменена. Единствените й движения, които Гърни можеше да долови, бяха леки и подобни на тръпки. Изглеждаше така, сякаш ококорено зяпа нещо в краката си.
Точно тогава се чу воят. Идваше някъде откъм гората. Разстоянието и посоката трудно можеха да се определят. Най-вероятно бяха койоти, обезпокоени от взрива. Или глутницата питбули на Горт, което бе далеч по-ужасяваща възможност. Гърни провери беретата в джоба на якето си. В продължение на дълъг като халюцинация миг, докато оглеждаше гората наоколо, му се стори, че вижда близнаците в тъмните сенки на боровете — единият висок, другият нисък, и двамата изпити и брадясали. Но когато се вгледа по-внимателно, не забеляза никого.
Насочи вниманието си към случващото се на самата поляна. Освен прозорците на къщата взривът беше отнесъл и вратата на съседната барака. Вътре се виждаше дюрангото с отличителния номер CBIIWRPD. Мъчителен миг на дежавю нахлу в и бездруго претовареното съзнание на Гърни. Беше сигурен, че няма нищо общо с номера, показан в последното интервю на Клайн по РАМ. Каквато и да беше връзката, не беше пряка. Но в момента нямаше време да се замисля. Разкриването на това кой и защо стои зад случилото се беше дяволски по-важно.
Видя, че Клайн се приближава към него. Вероятно взривът и породеното от него клане най-сетне бяха отворили ума му за нови възможности. В погледа му се четеше див потрес.
— Съобщи ли на службите?
— Торес се обади.
— Добре. Ще… получим подкрепления, нали?
Гърни го погледна изпитателно и осъзна, че събеседникът му е изпаднал в шок и не е съвсем на себе си. Може би започваше да го осенява чувството за лична отговорност за случилото се и съзнанието му беше изключило. По всичко личеше, че в момента няма особена полза да ангажира Клайн в разговор.
Линейката на „Бърза помощ“ щеше да се погрижи за прокурора след пристигането си. А междувременно Гърни му предложи да стои до колата си, така че да е под ръка, когато потрябва на някого. Прокурорът явно го сметна за добра идея. Гърни имаше чувството, че все още ги дебне сериозна опасност. Огледа се и се опита да прецени следващия ход.
Пронизително стенание привлече вниманието му към Стейси Килбрик и той се насочи към нея. Все още беше втренчена в нещо на земята — предмет с размерите на пъпеш, но с неправилна форма. Нашарваха го червени и бели ивици. Когато Гърни осъзна какво гледа, спря толкова рязко, че за малко да се препъне.
Беше главата на Джо Белц, която отвръщаше на погледа на Килбрик. Униформената фуражка още беше на темето му, макар и килната под дързък ъгъл настрани. Едното му око беше широко отворено. Другото — затворено, все едно главата намигаше на репортерката.