— Блекберито?
— Не, айфонът на Пейн.
Гърни го поведе покрай редицата коли към бежовата хонда. Пейн все още лазеше на четири крака и надзърташе и опипваше под шасито.
— Не си ли го намерил още? — попита Гърни.
Пейн погледна към него, присвил очи.
— Не. С целия прахоляк в очите ми…
Детективът го прекъсна:
— Има ли нещо конкретно, заради което ти трябва?
— Искам да се опитам да звънна на татко.
— Не мислех, че си говорите.
— Не, не си говорим. Поне досега не сме си звънели. Но си помислих, че… може би… ако е отговорен за взрива… някак ще разбера какво става.
Гърни обиколи колата. Втори път. И трети, във все по-широк кръг. На четвъртия най-сетне забеляза лъскавия правоъгълник на около три метра зад задната броня, близо до края на поляната. Вдигна го и видя, че наистина е айфон. Насочи се към Торес и каза спокойно:
— Нареди на момчетата в буса да действат незабавно!
Младият полицай, кимна и се отдалечи.
Гърни вдигна телефона така, че Пейн да го види.
— Това ли търсеше?
— Да, моят е! — Кори се изправи на крака и посегна към него. — Сигурно съм се объркал къде съм стоял, когато гръмна взривът…
Гърни огледа с интерес телефона.
— Имаш ли нещо против да го разгледам?
Пейн не възрази.
Детективът се вторачи в екрана и се престори, че натиска една от иконките.
— Не прави така! — обади се Пейн остро. — Наредил съм си нещата по определен начин. Точно както ги искам.
Гърни кимна:
— А смяташ ли, че баща ти е задействал тази експлозия?
— Ами… аз… възможно е, нали? Така де, съобщението му звучеше доста странно… — Младежът се поколеба, присвил очи срещу щетите по къщата и труповете на земята пред къщата. — Каза, че имало пострадали. Има ли убити?
— Да.
— Кой?
— Не и мащехата ти. Тя е добре. В случай че си се притеснил.
Пейн не показа реакция. Обърса очи с опакото на дланта си.
— Ще ми дадеш ли телефона?
Гърни не обърна внимание на молбата му.
— Така… ако отворя списъка с контактите… чий ли номер трябва да избера… за да задействам последния заряд динамит?
— Какво?
— Последният динамит. Ако исках да гръмне…
— За какво говориш, по дяволите?
Гърни сви рамене:
— Свърши работа за динамита в кошниците с петунии, така че предполагам, би свършил работа и за динамита в къщата.
Пейн го зяпна, а по лицето му се сменяха неясни изражения.
— Почти успя да се измъкнеш — продължи детективът. — Джон Стийл… Рик Лумис… Марсел Джордан… Върджил Тукър… Джуд Търлок… Блейз Лавли Джаксън… Чалис Крийл… Дуейн Шакър… Гудсън Клуц… Джо Белц…
— За какво говориш? — попита Кори странно спокойно, почти безразлично.
— Десет убийства. И за малко да ти се размине. Толкова внимателно планиране. Толкова щателно изпълнение. Такъв контрол! И накрая да забравиш да си затвориш очите. Толкова глупава грешка след цялото това внимание към подробностите! Ако не ти беше влязла всичката тази пръст в очите, нямаше да си изтървеш телефона. И ако не го беше изгубил, щеше да взривиш баща си на парчета…
Младежът поклати глава:
— Ти си човекът, който ми спаси живота. Ти си човекът, който доказа невинността ми!
— Не съм доказал невинността ти. Доказах, че си бил натопен.
— Играеш си с думите. Те означават едно и също.
— Известно време и аз така мислех. Това беше моята глупава грешка. Дръжките на казанчето ме подведоха. Изобщо не ми хрумна, че може ти да си човекът, който ги е сменил. Те бяха доказателство, че някой те е натопил. Което те превръщаше в привидно невинна жертва на истинския убиец. И веднага подлагаше на съмнение всички други доказателства срещу теб. Това вероятно е най-хитрият престъпен план, на който някога съм попадал.
Докато говореше, Гърни не откъсваше поглед от очите на Пейн. Беше научил отдавна, че всяко внезапно физическо движение се предава първо чрез очите. Не видя признаци на предстоящо движение, но онова, което видя, бе дори още по-обезпокоително. Относително нормалният набор изражения на лицето на Пейн застина в нещо не съвсем човешко. В описанията на убийците често се прекалява с използването на думата „чудовище“, но тя изглеждаше доста сдържано описание на фона на немигащото изчадие, което отвръщаше на погледа на Гърни.
Детективът стегна хватката си върху беретата в джоба на якето и точно тогава някъде отзад се разнесе зловещ гърлен писък и покрай него се метна някакво тяло, което блъсна Пейн в калника на колата му. На Гърни му трябваха секунда-две, за да осъзнае, че Хейли Бовил Бекерт бясно рита и удря Пейн с животински бяс и пищи: