Когато не рисуваше и не ваеше скулптури, тя се занимаваше с преустройство на помещението. Премахна хладилника за жива стръв и витрините за пуешка пастърма. Ошлайфа и лакира дюшемето. Инсталира нов хладилник, пълен с органични продукти от свободно отглеждани животни, щанд за местен хляб, висок клас машина за еспресо и четири модернистични масички с ръчно боядисани столове. Ламариненият покрив, висящите на кабели крушки и грубо скованите полици останаха непокътнати.
Гърни паркира до класическата мощна кола на Хардуик — червено „Джи Ти О“ от 1970 година. Веднага щом влезе в магазина, забеляза Хардуик, седнал на една от малките кръгли масички в дъното. Приятелят му носеше черна тениска и черни джинси, превърнали се в негова униформа още откакто беше изгонен от щатската полиция, задето обидил началниците си прекалено много пъти. Хардуик беше негодник със светлосини очи на впрегатно куче от Аляска, остър като бръснач ум и кисел хумор, както и страст към обидите — голяма лъжица за повечето усти, но човек успяваше почти да го хареса, ако първо не се задави с него.
Беше отпуснал мускулестите си ръце на масата, която изглеждаше прекалено паянтова да го крепи. Говореше с Марика, която се смееше. Косата й в този ден бе губер от шипчета в неоноворозово и металносиньо.
— Кафе? — попита тя, когато Гърни стигна до масата. Поразителният й контраалтов глас неизменно приковаваше вниманието му.
— Разбира се. Двойно еспресо.
Тя кимна одобрително и се насочи към машината. Детективът се настани на стола срещу Хардуик, който проследи с поглед Марика.
Когато тя изчезна зад далечния тезгях, се обърна към Гърни:
— Сладко момиче, не е толкова луда, колкото изглежда. И със сигурност не и наполовина толкова луда, колкото си ти, ако смяташ да се забъркваш в тази гадост в Уайт Ривър.
— Лоша идея, а?
Хардуик се изсмя хрипливо, взе чашата си с кафе, отпи голяма глътка и я остави със същото внимание, което човек отделя на експлозивите.
— Забъркани са твърде много важни клечки. И всичките ценят високо собствените си представи за справедливост. На този свят няма нищо по-лошо от глутница откаченяци, които са убедени — и то твърдо, — че са прави.
— За Алианса за расова справедливост ли говориш?
— Те са част от целия цирк. Но само част. Зависи от това в какво искаш да вярваш.
— Разкажи ми повече.
— Откъде да започна?
— От онова, което би обяснило желанието на Клайн да ме въвлече.
Хардуик се замисли за момент.
— Причината най-вероятно е Дел Бекерт.
— Защо, по дяволите, Бекерт би искал да участвам?
— Не би искал. Исках да кажа, че вероятно Бекерт е проблемът на Клайн… — Преди да продължи, Хардуик направи гримаса, сякаш темата му горчи. — Знам какъв беше мръсникът, когато работех с него преди десет години в Бюрото. Преди да се превърне в голямата клечка, каквато е днес. Но дори тогава се беше прицелил в това. Виж, ето това е проблемът — Бекерт винаги е устремен към нещо. Втренчен в целта. Има онази мания за победа на всяка цена, която обикновено превръща хората в негодници.
— От това, което чух, репутацията му е по-скоро на защитник на реда, отколкото на негодник.
— Както много високопоставени негодници, и него го бива да подхранва и лъска тази репутация. Бекерт има инстинкта да обръща всичко в своя полза, дори най-гадните събития. Може би трябва да кажа, особено тях.
— Като какво например?
— Като семейния си живот. Спохождали са го всякакви беди. Синът му, към тринайсетгодишен по това време, беше гнусно малко копеленце. Мразеше баща си. Правеше всичко по силите си да го изложи. Рисуваше свастики по полицейските коли. Каза на „Защита на детето“, че баща му продавал конфискувани наркотици. След това се опита да запали кантората на службата за набор на морски пехотинци, вероятно защото баща му е бил морски пехотинец. Тогава Бекерт взе решителни мерки. Прати хлапето в интернат със суперстрог режим на възпитание, някъде на Юг — по-скоро затвор, отколкото училище. И после… — Хардуик направи драматична пауза.
Гърни го гледаше.
— И после… какво?
— И после Дел Бекерт разкри истинския си талант. Превърна цялата смрадлива купчина лайна в злато. Повечето ченгета се стараят да държат личния си живот в тайна. Но той направи обратното. Говореше пред родителски групи. Даваше интервюта по медиите. Появи се по токшоута. Стана известен в света на родителите с деца непрокопсаници. Ченгето със суровата любов, направило каквото е нужно. И когато пристрастената му към болкоуспокояващи жена почина около година по-късно от предозиране с хероин, той превърна дори това в плюс. Стана ченгето, борещо се с наркотиците, чиито безкомпромисни атаки срещу дилърите идват от самото му сърце, от собствения му болезнен опит.