Гърни замълча и после се впусна в обобщение на случилото се през деня, включително срещата с Клайн на паркинга.
— Колкото повече ми обяснява колко открит и искрен е с мен, толкова по-малко му вярвам. Така че, предполагам, трябва да взема решение.
Мадлин не отговори, просто наклони глава и го изгледа недоверчиво.
— Смяташ ли, че участието ми е лоша идея? — попита детективът.
— Лоша идея ли? Лоша идея ли е да допуснеш да бъдеш въвлечен в разследване за убийство от човек, за когото смяташ, че те лъже? Да поставиш живота си в ръцете на някого, на когото не вярваш? Боже мили, Дейвид, на коя планета това би се сметнало за добра идея?
Поверяването на живота му в ръцете на Клайн беше прекомерно драматично описание на ситуацията, но тя беше права.
— Утрото е по-мъдро от вечерта. Ще помисля.
— Наистина ли?
— Наистина.
За себе си бе решен да продължи разследването, поне за известно време. Това, върху което възнамеряваше да умува до сутринта, бе връзката му с Клайн.
Мадлин го погледна изпитателно. След това събра купите и вилиците, и ги отнесе вътре.
Гърни извади телефона си и набра номера, който му бе дала Ким Стийл. Обаждането се прехвърли към гласова поща. Остави съобщение, че ще му е от полза да има подръка телефона на съпруга й заедно с дигиталната информация, която се съхранява в него. Постара се да не използва заповеден тон. Знаеше, че има най-голяма вероятност да получи съгласието на Ким, ако й даде възможност да откаже.
След това се облегна в стола, затвори очи и се постара да изтласка от главата си хаоса на деня. Но мислите му продължаваха да се връщат към необичайното разпределение на силите на събранието в Уайт Ривър. Бекерт очевидно стоеше начело, макар че на срещата трима с изборна длъжност го надминаваха по ранг — кметът, окръжният прокурор и слепият шериф.
Половин час по-късно детективът все още седеше на патиото и се опитваше да се отпусне под сладкия ароматен пролетен вятър. Чу Мадлин да излиза отново навън. Отвори очи и видя, че току-що е взела душ… косата й беше още влажна, а тя стоеше боса, само по гащички и тениска.
Усмихна му се.
— Помислих, че няма да е лошо да си легнем рано.
Това се оказа чудесно решение на проблема му.
На следващата сутрин се събуди стреснато. Сънуваше, че лежи на дъното на разкопките си, окован с черна верига за основите на стената. На ръба на изкопа стоеше слепец с тъмни очила и размахваше дълъг бял бастун. Шибаше злобно напред-назад и при всеки замах се чуваше пронизително пищене.
Когато Гърни се събуди в леглото до Мадлин, пищенето се превърна в звънене на телефона на нощното шкафче. Той грабна устройството и запримигва, за да проясни погледа си. На екрана бе изписано името на Шеридън Клайн.
Детективът се окашля и вдигна.
— Гърни на телефона.
Клайн направо писна в ухото му:
— Крайно време беше да вдигнеш!
Гърни погледна часовника на нощното шкафче. Показваше 7:34 сутринта.
— Случило ли се е нещо?
— Преди час на Дел Бекерт му се обади пасторът от най-голямата епископална църква на Уайт Ривър. Загрижен бил от изказването на Бекерт по новините на РАМ.
— Което ще рече?
— Счуло му се как Бекерт споменал, че Джордан и Тукър са убийците на полицая.
— И това разстроило пастора?
— Вбесило го.
— Защо?
— Защото по времето, когато бил убит Стийл, Марсел Джордан и Върджил Тукър случайно са били на среща с него в собствената му църква. Обсъждали вариантите да сложат край на насилието. Исусе! Затова си били тръгнали по-рано от демонстрацията. Което ще рече, че имат желязно алиби. Не са извършителите. Не биха могли да са. Освен ако сме склонни да приемем, че АРС дърпа конците на най-популярния бял пастор в Уайт Ривър.
— Добре. Те не са извършителите. Имат алиби. И какво от това?
— Какво от това ли? Какво от това?! Ами току-що са ги открили. Ето това.
— Открили са ги?
— Открили са ги. Мъртви.
— Какво?
— Чисто голи, вързани за катерушката на детската площадка в Уилард Парк, явно пребити до смърт. На проклетата детска площадка!
II. Третият участник
15
Докато чакаха Бекерт и Търлок, членовете на комисията за борба с извънредни ситуации се настаниха на същите места, които заемаха и предишния ден, но настроението в залата беше забележимо по-различно. Нямаше празни приказки, всъщност изобщо не говореха.
Гърни се двоумеше между обещанието да премисли работата си за Клайн и тази тектонична промяна в естеството на случая.