— Нещо за така наречения трети участник?
— Ако се знае кой е, Бекерт го пази в тайна.
— Като самоличността на информаторите си?
— Точно така — прокурорът извади нова цигара, припряно я запали и дръпна продължително, преди да попита: — И така… какви са наблюденията ти до момента?
— Струваш ми се прекалено напрегнат.
Клайн не каза нищо.
Гърни реши да го притисне още малко.
— Очевидното тълкуване на съобщението от телефона на Стийл е, че някой в управлението може да се възползва от хаоса по улиците, за да се отърве от него. Ако този някой се окаже Търлок или дори Бекерт…
— Исусе! — Прокурорът вдигна ръка. — Имаш ли някакви доказателства за това, което каза?
— Не. Но нямам и доказателства за участието на трети човек от АРС.
— Какво мислиш за двете нови убийства? Имаш ли някакви предположения?
— Само че може да не са това, което изглеждат.
— Какво те кара да мислиш така?
— Коментарите на Трешър за контузиите по труповете.
Клайн се разтревожи още повече:
— Ако не са това, което изглеждат, какво, по дяволите, са?
— Трябва ми време да помисля.
— Докато мислиш за Стийл?
— Предполагам.
— Е, кой случай ти е приоритет?
— Стрелбата по Стийл.
— Защо?
— Защото се е случила първа, а и е възможно детайлите по нея да обяснят странните аспекти на другите убийства.
Клайн се намръщи, докато премисляше казаното. След това посочи плика в ръката на Гърни.
— Осведоми ме, ако нещо по случая ти хване окото. Имаш личния ми номер. Звъни ми без значение на часа. Денем или нощем.
Далеч от депресиращата обстановка в Уайт Ривър, провинцията тънеше в пасторално безвремие, което демонстрираше прелестите на ранния май. Стада говеда от породата „Блек ангъс“ пасяха по хълмовете. Черната пръст на прясно изораните царевични ниви се редуваше с ливади с изумрудена трева и маргаритки. Почти без да обръща внимание на красотата наоколо, Гърни прекара пътуването към дома в размисъл върху странните факти и в двата случая. При все решението си да се фокусира върху снайперисткото покушение, се оказа трудно да не мисли за коментарите на Трешър за побоя и жигосването.
Когато стигна до тесния път, водещ към имота му на хълмовете, прехвърли вниманието си върху по-сериозен проблем. Беше казал на Мадлин, че ще премисли дали да задълбочи връзката си с Клайн, и изпитваше желание да вземе решение. От едната страна бяха все по-предизвикателната ситуация и необходимостта да се предотврати ескалация на насилието. Колкото и зловещо да звучеше, именно в този тип задачи детективът беше най-добър. От другата страна бе неудобството да работи за окръжния прокурор, което накланяше везните в обратна посока.
Гърни имаше чувството, че е заседнал в хватката на нерешителността. Наканеше ли се да заключи, че важността на случая натежава спрямо риска да се довери на Клайн, се намесваше споменът за въпроса на Мадлин: Боже мили, Дейвид, на коя планета това би се сметнало за добра идея?
Докато детективът паркираше пред старата фермерска къща, все още в двубой с дилемата, телефонът му звънна.
— Гърни на телефона.
— Благодаря, че вдигна. Марк Торес се обажда. Имаш ли свободна минутка?
— С какво мога да съм ти полезен?
— Обаждам се по повод на снимките, направени от Пол Азиз и Уилард Парк. Чудех се дали искаш да ги видиш.
— Снимките, които ни показа днес на събранието?
— Показах само онези, които смятах за най-важни. Пол направи над двеста кадъра. Преди да предам картите памет на комисар Бекерт, свалих всичко на лаптопа си.
— И искаш да попаднат у мен?
— Както знаеш, вече съм отстранен от случая „Джордан-Тукър“, за да се съсредоточа върху стрелбата по Стийл. Но прецених, че ти все още имаш интерес и към двата случая и снимките може да са ти полезни.
— Не смяташ ли, че Бекерт ще ги сподели с мен?
Торес се поколеба.
— Не мога да коментирам.
Гърни се почуди дали Торес не страда от същото недоверие спрямо хората от полицейския участък, което явно бе заразило и Клайн. Във всеки случай нямаше да навреди да хвърли едно око на снимките на Азиз.
— Как предпочиташ да ми ги предадеш?
— Чрез програма за споделяне на файлове. Веднага щом кача папката, ще ти изпратя линк.