Детективът реши, че тази дребна история със снимките е съвсем отделна от решението му по цялостното дело, благодари на Торес и каза, че ще чака имейла. Приключи обаждането, слезе от колата и влезе в къщата.
Според стария часовник с махало на кухненската стена тъкмо минаваше пет.
Гърни извика Мадлин по име. Не получи отговор. Знаеше, че днес не е на смяна в клиниката; ако я бяха извикали, щеше да му остави бележка на вратата.
Излезе отново навън и провери местата, на които обичаше да си намира работа — цветните лехи, аспержите, сглобяемата оранжерия, която бяха изградили в ранна пролет, за да изпреварят краткия сезон на растежа в централните части на щата.
Отново я извика. Заобиколи къщата и погледна през горното пасище към края на обграждащата го гора. Единствените живи твари пред очите му бяха далечните лешояди, които се издигаха с въздушните течения над хребета.
Реши да се върне вътре и да звънне на мобилния й. Но точно тогава я зърна да се изкачва от долното пасище откъм езерото. Забеляза нещо различно в походката й, в крачката й липсваше обичайният ентусиазъм. Когато се приближи, видя, че изражението й е почти мрачно. А след това Мадлин стигна до него и в очите й проличаха следи от скорошни сълзи.
— Какво има? — попита той.
Тя се озърна несигурно и накрая спря поглед върху двойката дървени столове, обърнати един към друг в средата на каменното патио.
— Може ли да поседнем малко тук?
— Разбира се. Случило ли се е нещо?
Когато седнаха, коленете им почти се докосваха, а тя затвори задълго очи, сякаш се опитваше да подреди мислите си.
— Мади? Какво е станало?
— Ким Стийл беше тук.
— Какво искаше?
— Донесе мобилния телефон на съпруга си.
— Оставила ти го е?
— Да.
Гърни изчака съпругата си да продължи, но тя не го стори.
— Посещението й е било… разстройващо?
— Да.
— Заради случилото се със съпруга й?
— Заради това какъв човек е бил той — Мадлин преглътна. — Бил е като теб.
— И си мислиш… че случилото се с него може да се случи и с мен?
— Да… — След малко тя продължи: — Описваше го като… точно така бих описала и теб. Вярвал е, че да си ченге е добра професия, начин да си полезен. Вярвал е, че най-важното е да си на страната на правото.
Дълго време двамата седяха и мълчаха.
— Има и нещо друго — продължи Мадлин и избърса сълзите си. — Изгубили са дете.
Сърцето на Гърни изстина.
— Бебе. В автомобилна катастрофа.
— Исусе!
— Това сме ние, Дейвид, преди двайсет години. Единствената разлика е, че ти си жив, а съпругът й не е.
Вгледан в очите на жена си, Гърни ясно видя как силата на разпознаването й в болката на другата жена само е подсилила вчерашната настоятелност.
— Не исках да се забъркваш в това дело, да се заплиташ с Шеридън Клайн. Но сега не мога да спра да си мисля, че ако същото бе сполетяло теб…
— Щеше да искаш някой да направи нещо.
— Да. Някой добър, честен и достатъчно решителен, за да стигне до дъното… — Мадлин замълча и добави прочувствено: — Да. Щях да го искам.
18
Промяната във възгледите на Мадлин оказа силен ефект върху Гърни. Новото й решение му се стори като знак за освобождение. Щом тя си изясни приоритетите, за него те също станаха ясни. Задачата му беше просто да разгадае убийството на съпруга на Ким Стийл.
Останалото — прикритите мотиви на Клайн да го привлече на служба, съмнителните политически връзки и амбиции на Дел Бекерт, потенциалната расова война в Уайт Ривър — бяха важни, но второстепенни въпроси. Щяха да се окажат от значение само ако помогнат да се обясни смъртта на Джон Стийл.
След вечеря Гърни се оттегли в кабинета си с досието, дадено му от Клайн на паркинга, и с телефона, който Ким бе оставила на Мадлин. Първото, което направи, след като провери хронологията на обажданията и есемесите в телефона и откри, че са били изтрити с изключение на последното предупреждение, беше да се обади на личния номер на окръжния прокурор. Клайн вдигна незабавно, задъхан от притеснение.
— Да?
— Телефонът на Стийл е в мен.
— Съпругата му ти го е дала?
— Да.
— А ти… намери ли нещо в него? Нещо съществено?
— Нищо, освен последното съобщение.
— Колко бързо можеш да донесеш телефона при мен?
Гърни се изуми от начина, по който Клайн оформи въпроса си, особено от натъртването на „мен“. Зачуди се дали искането му е толкова категорично, колкото бе прозвучало.