Дребният инцидент трогна Гърни така, че му беше трудно да намери думи.
Силният мирис на бензин изпълни неподвижния въздух.
— Това с преливането постоянно ми се случва — неловко увери той.
Ким не отговори.
— Може ли да окося ливадата вместо вас?
— Какво?
— Вкъщи кося предимно аз. Харесва ми. Ще ви остане едно задължение за вършене по-малко. С удоволствие ще го направя!
Ким погледна детектива и запримигва, за да прогони сълзите.
— Много мило от ваша страна. Но трябва сама да се справя с всички задължения.
Помежду им се възцари мълчание.
— Приятелите на Джон от управлението идвали ли са да ви видят? — попита Гърни.
— Неколцина наминаха. Отпратих ги.
— Не ги искате тук, така ли?
— Не мога да понеса дори да ги гледам, докато не разбера какво се е случило.
— Не вярвате на никого в управлението?
— Не. Само на Рик Лумис.
— Той по-различен ли е от останалите?
— Рик и Джон бяха приятели. Съюзници.
— Съюзници ще рече, че са имали врагове.
— Да. Имаха.
— Знаете ли имената на враговете им?
— Боже, колко ми се ще да ги знаех! Но Джон умееше да оставя на прага грозните подробности от работата си. Според мен смяташе, че прави живота ми по-лесен, като таи всичко в себе си.
— А знаете ли дали Рик Лумис е споделял подозренията на съпруга ви за онова, което се случва в управлението?
— Така мисля.
— Той помагаше ли му да прегледат старите случаи?
— Работеха заедно върху нещо. Знам, че звуча безнадеждно неясно… — Ким въздъхна, вдигна капачката на тубата и я завинти на мястото й. — Ако искате да влезете, ще направя кафе.
— С удоволствие бих пийнал една чаша. И искам да науча повече за съпруга ви — всичко, което пожелаете да споделите. Ще ми се да разбера какъв е бил…
Веднага щом го каза, Гърни забеляза в очите на вдовицата отзвука от използваното минало време — бил. Прииска му се да бе потърсил по-подходящ израз.
Ким кимна, избърса ръце в джинсите си и го поведе през ливадата към къщата.
Задната врата водеше към тесен коридор и определено често използвана кухня. На пода до мивката се въргаляше счупена чиния. Военното яке, което жената бе носила по време на посещението си в къщата на Гърни, беше преметнато през облегалката на един от столовете. Масата беше затрупана с безредна купчина хартия. Ким се огледа объркано.
— Не осъзнавах… какъв хаос. Нека просто… — и замлъкна.
Събра хартията и я отнесе в съседната стая. Върна се, взе якето и отнесе и него. Изглежда не забелязваше счупената чиния. Посочи един от столовете и Гърни седна. Вдовицата разсеяно изпълни ритуала по зареждане на кафемашината.
Докато се свари кафето, тя постоя, загледана през прозореца. Когато стана готово, наля една чаша и я донесе на масата.
Седна срещу Гърни и се усмихна по начин, който му се стори непоносимо тъжен.
— Какво искате да знаете за Джон?
— Какво беше важно за него. Амбициите му. Как е попаднал в участъка в Уайт Ривър. Кога е започнал да се чувства неудобно тук. Всякакви намеци за проблеми — преди есемеса, които може да са свързани със случилото се.
Ким го изгледа продължително и замислено.
— Интересни въпроси.
— В какъв смисъл?
— Нямат нищо общо с теорията на полицейското управление, че нападението е било политически акт на черните радикали.
Гърни се усмихна на вниманието на вдовицата към детайла.
— Теорията им се разглежда от техните хора. Няма смисъл да се върви по същия път.
— Имате предвид по същата задънена улица?
— Твърде рано е да се каже — той отпи от кафето. — Разкажете ми за Джон.
— Той беше най-милият и най-умният съпруг на света. Срещнахме се в колежа. В Итака. Джон следваше психология. Много сериозен. Много хубав. Оженихме се веднага след завършването. Той беше взел щатския полицейски изпит и няколко месеца по-късно влезе в академията. По това време вече бях бременна. Всичко като че ли вървеше добре. Завърши пръв в класа си. Животът беше съвършен. После, месец след раждането на детето ни, имаше автомобилна катастрофа. Тя не оцеля… — Ким млъкна, прехапа долната си устна и се надигна от стола. Изправи гръб, преди да продължи. — Джон прекара следващите три години като щатски рейнджър. В свободното си време взе докторантура по криминология. Горе-долу по това време наеха Дел Бекерт да разчисти полицейското управление в Уайт Ривър. Голямо впечатление направи — изгони много хора с обвинения в корупция, докара свежа кръв… — Вдовицата се поколеба. После продължи тъжно, може би дори горчиво. — Образът, който Бекерт създаваше — измитане на мръсотията, прочистване на управлението… Мисля, че това предизвика Джон. Така че той се премести от Ню Йорк в предполагаемо прекрасното ново полицейско управление в Уайт Ривър.