Гърни беше сигурен, че криминолозите отдавна са приключили със събирането на доказателства и присъствието му не носи опасност за унищожаване на уликите. Въпреки това, когато влезе в оградения участък, запристъпва внимателно около петното в знак на уважение. Огледа старателно дървото и забеляза останките от канала, прорязан от куршума, забил се в относително меката борова дървесина. Част от канала бе разцепена, за да се извади куршумът.
Гърни измъкна химикалката от джоба на ризата си и я постави в дупката. Химикалката, изравнена с канала на куршума, се превръщаше в приблизителен показалец за източника на изстрела. Веднага стана ясно, че съвпада с проекцията на траекторията в картата от досието. Загледан в указаната посока, детективът констатира, че вероятните местоположения са ограничени до горните етажи на три или четири блока.
Насочи се към барикадата, където бе паркирал, с надежда да намери бинокъла, който понякога държеше в жабката. Тази цел обаче остана на второ място, когато видя пред същата барикада да спира полицейска кола. Полицаят, който излезе отвътре, изглеждаше изморен като в края на дежурство. След като погледна към субаруто, вероятно в търсене на признаци на официален статут, насочи вниманието си към Гърни..
— Как сте днес, господине? — Ако въпросът имаше за цел да звучи дружелюбно, не постигна целта си.
— Аз съм добре. А вие?
Погледът на ченгето се втвърди, сякаш отговорът на Гърни беше предизвикателство.
— Наясно ли сте, че сте в забранена зона?
— По работа съм. Следователски отдел, службата на окръжния прокурор.
— Така ли?
Детективът не коментира.
— Не съм ви виждал досега. Искате ли да ми покажете някакъв документ?
Гърни извади портфейла си и показа документите, които бе получил от Клайн.
Полицаят ги прегледа със скептична гримаса.
— Окръжната прокуратура, а? Познавате ли Джими Крендъл?
— Единственият, когото познавам там, е Шеридън Клайн.
Ченгето замислено смукна през зъби.
— Е, проблемът е, че това е забранен район, така че трябва да ви помоля да си тръгнете.
— Забраната се отнася и за следователите на окръжния прокурор, така ли?
— КДПРИ важи за всички.
— Какво е КДПРИ?
— Контрол на достъпа на първичната разследваща институция.
— Интересен акроним. Местно изобретение ли е?
Ченгето започна да почервенява от шията нагоре.
— Не водим дискусия. Имаме процедура и тя изисква да напуснете. Ако пожелае, вашият окръжен прокурор може да се оплаче на моя началник по всяко време. Ако искате да ни влезете в периметъра, първо вземете разрешение. А сега си преместете колата, преди да накарам да я вдигнат!
Зачервен и с присвити очи, полицаят проследи как Гърни обръща колата и тръгва обратно към центъра на Уайт Ривър.
Пет минути по-късно детективът се озова пред унилото безцветно полицейско управление и паркира до големия черен джип на Клайн. Докато слизаше от колата, телефонът му звънна. Номерът беше скрит.
— Гърни на телефона.
— Обажда се Рик Лумис. Ким Стийл каза, че искате да поговорим. Даде ми номера ви… — гласът отсреща беше млад и сериозен, с осезаем акцент от централните щати.
— Тя обясни ли ви кой съм и каква точно е ролята ми в случая?
— Да, обясни ми.
— И вие желаете да обсъдим… събитията… които двамата с Джон сте проучвали?
— До известна степен. Но не по телефона.
— Ясно. Колко скоро е възможно да се видим?
— Днес почивам, но трябва да се погрижа за някои неща. Да подготвя градината за садене. Какво ще кажете за три и половина в закусвалнята „Лъки Ларвейшън“? В Анджайна е. На старото кръстовище на шосе 10.
— Ще го намеря.
— Добре. Ще се видим в три и половина.
— Рик, само още нещо. Има ли някой друг, с когото би трябвало да поговоря… за ситуацията?
Полицаят се поколеба.
— Може би. Но първо ще се обадя тук-там.
— Добре. Благодаря.
Гърни пъхна телефона обратно в джоба си и влезе в управлението.
Зае обичайното си място на дългата маса в мрачната конферентна зала. Заслуша се в непрестанното бръмчене от тръбите на флуоресцентното осветление — звук толкова привичен в стария му нюйоркски участък, че за момент се почувства отново там.
Клайн му кимна. Миг по-късно Торес влезе в залата с лаптопа си — напрегнат, но целеустремен. В края на масата шериф Клуц шаваше с пръсти, все едно дирижира миниатюрен оркестър. Изражението в суровия поглед на Бекерт не подлежеше на разгадаване.