— Очакваш лудите убийци да са напълно логични?
— Не. Просто смятам, че вероятното значение на тези несъответствия се пренебрегва. Същите странни въпроси предизвиква и случаят „Джордан-Тукър“. Хладнокръвието и методичността при побоите, уж нанесени от луди, изпълнени с омраза злодеи расисти. Заподозрените умно отнасят компютъра си, но глупаво оставят флашката с уличаваща информация за уебсайта.
— Тази флашка не е била оставена. Била е скрита под чекмедже в бюрото.
— Била е скрита на първото място, където детективите ще погледнат. Като триножника, един вид. Скрита там, където лесно ще бъде намерена.
Клайн въздъхна разочаровано, захвърли цигарата си на асфалта и се втренчи в нея.
— И какво точно искаш да кажеш? Че всички освен теб грешат? Че напредъкът ни изобщо не е голям?
— Нищо не искам да кажа, Шеридън. Просто имам въпроси.
Прокурорът въздъхна отново, настъпи цигарата си, качи се в джипа и отпътува.
Старото околовръстно на шосе 10 в Анджайна минаваше през широка зелена долина, обсипана с вехти червени хамбари. Слънчевите склонове на обърнатите на юг възвишения бяха покрити с редуващи се туфи детелина и маргаритки. Но идиличният пейзаж бе зацапан от останките на рухналата икономика — изоставени къщи, затворени магазини, закрити училища.
На километър от целта Гърни видя старец да седи на ниско столче на банкета до празното кръстовище. До него, на малка масичка за покер, бяха поставени глава на елен и стара микровълнова фурна. В крака на масата беше облегнато парче кафяво велпапе с надраскан надпис: двете за 20 долара.
При пристигането си в „Лъки Ларвейшън“ Гърни откри, че заведението дели обраслия с бурени паркинг с малък търговски център, чиито магазини до един бяха затворени: „Печки на дърва Уолис“, магазин за домашни любимци „Космати приятели“, пицария „Анджайна“, фризьорски салон „Боядисване и подстрижки при Тори“. Последната празна витрина в редицата обещаваше в накъдрен и избелял плакат, че сиренето за шампиони „скоро се връща“.
Закусвалнята се намираше от другата страна на паркинга, срещу празните магазини. Построена във вагоноподобния стил на традиционните крайпътни заведения, тя, изглежда, се нуждаеше от хубаво измиване с водоструйка. Пред нея бяха паркирани безличен пикап и две коли — прашна стара „Хонда Сивик“ и тюркоазен „Шевролет Импала“ от шейсетте. Гърни паркира до пикапа.
Отвътре закусвалнята изглеждаше не толкова старомодна, колкото просто стара. Липсваше онзи „провинциален чар“, който си представят хората, живеещи по градовете. Имаше само неприятна реалност под формата на оръфан кафяв линолеум, мирис на мазнина и слабо осветление. На задната стена бе закачен намачкан по ъглите плакат „Да направим Америка отново велика“.
В единия край на тезгяха стоеше слаб и остролик мъж с мазен черен перчем. Беше втренчен в страниците на дебела счетоводна книга. Сервитьорка на средна възраст с безжизнена руса коса седеше на стол в противоположния край и си оглеждаше ноктите. По средата между тях едър клиент в избелял фермерски гащеризон седеше прегърбен напред, с облегнати на износения пластмасов тезгях лакти и очи, втренчени в стария телевизор, поставен на микровълновата фурна. Говорителите на екрана обясняваха мненията си.
Покрай витрините на заведението се точеше редица сепарета. Гърни се насочи към онова, разположено възможно най-далеч от телевизора. Репликите от телевизора непрекъснато разсейваха усилията му да си организира мислите за срещата с Рик Лумис:
— … нулево уважение към полицията…
— … да изхвърли ключа…
— … най-лошите негодници получават цялата симпатия…
Русата сервитьорка приближи Гърни с усмивка, която беше или сънена, или надрусана. Вероятно и двете.
— Добър ден, господине. Как сте в този прекрасен ден?
— Чудесно. А вие?
Замаяната усмивка се разшири.
— Супер я карам. Знаете ли какво искате, или да ви оставя да поумувате по темата?
— Само кафе.
— Няма проблем. Имате ли карта от бензиностанция „Лъки“ в Ларвейшън?
— Не.
— Можете да си спечелите безплатен бензин. Искате ли да се сдобиете с карта?
— Не сега, благодаря.
— Няма проблем. Мляко или сметана?