— Сметана, отделно.
— Само за един?
— Очаквам някого…
— Вие сте джентълменът, който ще се среща с детектив Рик, нали?
— Рик Лумис?
— Детектив Рик, както го наричаме всички. Много мил човек.
— Да, с него имам среща. Обади ли ви се?
— Каза, че се опитва да се свърже с вас, но не успява. Наоколо има много места без мобилно покритие. Човек не знае кога ще остане без сигнал. На събранията в селото вечно обещават да направят нещо по въпроса. Обещания и нищо повече. Дядо ми обичаше да казва, че ако обещанията бяха лайна, нямаше да се налага да купуваме тор…
— Много хитро. А спомняте ли си какво съобщение ми е оставил детектив Рик?
— Че ще закъснее — сервитьорката се обърна към плота: — Лу, колко каза, че ще закъснее?
Мъжът, който зяпаше тефтера, отвърна, без да вдига глава:
— Четвърт час.
Гърни погледна часовника на телефона си. Беше 3:25, оставаха му да чака общо двайсет минути. Попита:
— Той редовно ли идва тук?
— Всъщност не.
— Но го познавате.
— Разбира се.
— Откъде?
— Заради Тиквените убийства.
— Дявол го взел! — обади се Лу, без да вдига поглед от тефтера си. — Ето пак се започва!
— Извинете, какво казахте? — намеси се Гърни.
— Тиквените убийства — повтори сервитьорката.
— Тиквени? Това да не е нечия фамилия?
Лу вдигна глава.
— Не можеш да продължаваш да ги наричаш „убийства“. Ченгето така и не доказа нищо. Никого не арестуваха. Продължавай да ги наричаш „убийства“ и накрая ще ни съдят за дезинформация.
— Никой никого няма да съди, Лу.
— Както и да го наричате — намеси се Гърни, — какво общо има това с Рик Лумис?
Сервитьорката отговори:
— Той разследваше случая. Тиквените убийства.
— Не е имало никакви убийства — настоя Лу и повиши глас.
Сервитьорката също заговори по-остро:
— Според теб какво са направили ония двамата тогава, Лу? Просто са пропълзели под купчината тикви и са лежали там, докато умрат по естествен път?
— Не казвам, че не са били засипани с тикви. Знаеш, че не казвам такова нещо! Ама може да е било нещастен случай. По фермите има такива всеки ден. Че и по-лоши. Къде ти е клаузата за невинност до доказване на противното?
Сервитьорката поклати глава срещу Гърни, сякаш и двамата осъзнават колко глупаво се държи Лу.
— Ето я истинската история. Иви Прингъл и един от жътварите във фермата „Прингъл Скуош“ имали афера… — тя подчерта „афера“ с изблик на мъдро одобрение, сякаш е нещо, към което се стреми всяка жена.
— Бил е черен — услужливо добави Лу.
— Лу! Знаеш съвсем добре, че е бил предимно бял!
— Черното си е черно. Все едно да си предимно бременна…
Сервитьорката поклати глава и продължи разказа си.
— Според детектив Рик, Иви и приятелят й са влезли в подземното убежище срещу бури, което е в дъното на хамбара. По-рано същия ден съпругът на Иви — Дик, отишъл в полето с големия камион, за да събере всички останали тикви, от които хората не се интересували особено след Хелоуин. Натоварил тези непродаваеми тикви — цели три тона, в големия си камион. След това, докато Иви и приятелят й били долу в избата и правели каквото там правели със затворени над тях врати, Дик взел, та изсипал всичките три тона тикви върху тези врати. И това е ужасният начин, по който се срещнали с твореца си — голи жертви на ужасната мъст на Дик.
Лу изсумтя за пореден път.
— Дик има напълно разумно обяснение.
— Разумна лъжа, искаш да кажеш.
Лу хлопна тефтера.
— Не беше отмъщение и не беше лъжа. Той трупаше тиквите там временно, докато успее да ги премести на голямата купчина с компост.
Сервитьорката поклати глава.
— Не знаеш нищо за отмъщението, Лу.
Това явно остави противника й безмълвен.
Гърни се възползва да зададе озадачаващия го въпрос.
— Защо Лумис е обсъждал всичко това с вас?
— Понеже нашият Лу е бил в един клас в училище с Дик Прингъл, а аз бях една година след тях с Иви. Подозирам, че е търсел някакви сведения за нрава им.
— И какво беше заключението му?
— Съгласи се с мен — каза Лу високо. — Че не е било убийство, понеже Дик не беше идиот. Продаде фермата с все труповете, както си бяха заключени в онази стара дупка. Ако знаеше, че са там, щеше да знае и че ще ги намерят. Логично, нали? Лумис го видя ясно като носа на лицето ти. Сметна, че ако Дик го е направил нарочно, е щял да прояви доста по-голяма изобретателност.
— Да бе, как ли пък не се е съгласил с теб! — възмути се сервитьорката. — Всичките му заключения бяха, че няма достатъчно доказателства, за да тикне Дик в панделата. Вярвам, че дълбоко в себе си знаеше, че е извършено убийство!