Парамедиците започнаха да вдигат носилката. Когато опорите й щракнаха в изправено положение, жената на ливадата скочи и изтърва шпатулата. Докато носилката напредваше към отворената задна врата на линейката, Гърни успя да мерне лежащия на нея човек. Лицето, шията и едното му рамо бяха покрити с кръв; до слепоочието му беше притиснат кървав компрес, а ръката откъм детектива се гърчеше.
Разумното предположение, съдейки по количеството кръв и положението на превръзката, беше, че е прекъсната слепоочната артерия. Но нямаше как да отгатне колко тежки са пораженията на черепа и прилежащите вътрешни мозъчни тъкани, нито какви са шансовете на пострадалия да стигне жив до болницата. Много от жертвите на рани в главата не доживяваха до операционната.
Жената — рижава, с обло лице и в напреднала бременност — се опитваше да стигне до количката, но намръщеният сержант и лекарката я задържаха.
Докато качваха носилката в линейката, жената не спираше да се бори. Пищеше безспир:
— Трябва да съм със съпруга си!
Лекарката изглеждаше притеснена и неуверена. Сержантът гримасничеше и се опитваше да задържи бременната, която блъскаше с ръце и виеше:
— СЪПРУГЪТ МИ!
Отчаянието й разкъса сърцето на Гърни.
Той застана решително срещу сержанта.
— Какво, по дяволите, става тук?
Полицаят се бореше да запази равновесие.
— Кой, по дяволите, си ти?
Гърни му показа удостоверението си.
— Защо я задържате тук?
— По нареждане на заместник-комисаря! — сопна му се сержантът.
— Тя трябва да е със съпруга си!
— Заместникът каза, че…
— Хич не ми пука за някакъв заместник!
Линейката вече излизаше от алеята на Оук Стрийт.
Жената продължаваше да пищи:
— Пуснете ме…
— Стига толкова! — отсече Гърни. — Веднага отиваме в болницата! Аз поемам отговорност. Казвам се Дейв Гърни, от окръжната прокуратура.
Без да се съгласява с нищо, сержантът разхлаби хватката достатъчно, за да позволи на детектива да подкрепи жената и да я отведе до субаруто. Полицаите на местопрестъплението изглеждаха притеснени от спора, но и неуверени дали е редно да се намесват.
Гърни помогна на жената да се качи в колата. Тъкмо заобикаляше да седне на шофьорското място, когато пред субаруто рязко спря тъмносин „Форд Експлорър“.
Задната врата се отвори и отвътре излезе Джуд Търлок. Надзърна в колата на Гърни
— Какво прави тя там? — подметна почти с безразличие.
— Отвеждам я в болницата. Съпругът й може би умира.
— Ще можеш да го направиш веднага след като поговоря с нея.
— Нещо не ме разбра. Разкарай колата си от пътя ми!
За част от секундата Търлок изглеждаше изненадан. След това изражението му се изглади в заплашителната липса на всякакви емоции. Заговори равно:
— Правиш грешка.
— Огледай се! — Гърни посочи към улицата, където вече бяха наизлезли съседи със смартфони и други устройства. — Те записват всичко случващо се. Точно сега записват как твоята кола препречва пътя на моята. Публичният образ е всичко, нали? — той се усмихна без хумор.
Търлок отвърна с безизразен поглед.
— Някои послания имат сериозно влияние — допълни детективът, като погледна към прозорците на колата и се убеди, че са затворени и жената вътре не може да го чуе. — Така че си представи следното послание на всички новинарски сайтове утре: „Заместник-шефът на полицията застава между бременна жена и умиращия й съпруг“. Смяташ ли, че такъв тип послание ще се хареса на шефа ти? Мисли бързо. Кариерата ти изтича в канала!
Търлок изкриви устни в намек за грозна усмивка и изсъска:
— Добре. Ще го направим по твоя начин. Засега!
Той даде знак на шофьора си, който премести форда само колкото да позволи на Гърни да обърне и да тръгне към болница „Мърси“.
С помощта на джипиеса детективът бързо откри болницата в края на дълъг булевард и появата й в полезрението им, изглежда, успокои малко пътничката му. Той се възползва от възможността да я попита дали е видяла какво точно се е случило.
Гласът й трепереше.
— Току-що беше излязъл от вратата. Чух някакъв звук, все едно камък удари къщата. Погледнах навън и… аз…. — жената прехапа устната си и замълча.
Гърни предположи, че ударът като от камък е бил от забиването на куршума, преминал през слепоочието на съпруга й. Попита:
— Знаете ли как звучат изстрелите?
— Да.
— Чухте ли някакъв подобен звук?
— Не.
— А когато излязохте, видяхте ли някого? Кола, която се отдалечава? Каквото и да е движение?