Гърни почака, за да се увери, че жлъчната реч е свършила.
— Господин Витър, искам да ви задам един въпрос.
Мъжът наклони глава настрани:
— Аха?
— Днес следобед чухте ли мотоциклет да напуска съседния имот?
Лицето на Витър се проясни:
— Мотокросов мотор с висока компресия. Нещо като „Ямаха Дуъл Спорт“. Само предположение, но ме бива в областта.
— Видяхте ли го?
— Нямаше нужда. Казах на приятелчето ти с бръснатата глава, че серях, но имам добро ухо. Няма нещо за моторите, дето да не го знам, включително как звучат.
— Когато го чухте, отбелязахте ли колко е часът?
— Не си държа часовник в лайнарника.
— А да имате представа кой може да го е карал?
Витър се заозърта и понижи глас:
— Сигурно някой от тях.
— От тях?
— От чуждите агенти. Идват в нашата страна нелегално и изчезват. Потъват в обикновения американски живот. Остават тук, спотайват се и чакат, докато не получат нареждане да организират терористична атака. Такива работи не се споменават в обичайните новини. Всичко се прикрива!
Гърни се замисли:
— А виждали ли сте някого в съседната къща?
— Никога — отвърна Витър многозначително.
Детективът разпозна типичната изкривена логика, способна да превърне липсата на доказателства в най-доброто доказателство. В компютърна програма такава логическа верига би била критична грешка. В мисленето на хората обаче се срещаше изумително често.
Гърни благодари на човека за отделеното време и тръгна обратно към форда, където да изчака криминолога и Торес. Погледна часовника на телефона си и видя, че е минал над час, откакто остави Хедър в спешното. Предположи, че ако все още е жив, Рик Лумис най-вероятно е в някоя от операционните. Ако бе извадил голям късмет, може би щяха да успеят да го закърпят дотолкова, че да си струва да живее. Хедър сигурно бе в някоя от чакалните — седеше, ставаше, обикаляше, и нападаше всяка появила се сестра или доктор за новини за съпруга си. Гърни имаше въпроси към нея, но се колебаеше дали моментът е подходящ, никой от тях не би могъл да се сравнява със страшната неизвестност, пред която бе изправена съпругата на ранения полицай в този момент.
И все пак, в безброй случаи от кариерата му в отдел „Убийства“ нуждата от навременна информация го бе заставяла да разпитва хора с очевидна емоционална болка. Винаги се беше колебал, преди да постъпи така. Но накрая винаги стигаше до един и същи извод — че нуждата за информация надцаква потенциалното безпокойство, което въпросите му могат да предизвикат.
Взе номера на болницата от интернет, набра го, обясни кого трябва да намери, прехвърлиха го три пъти, няколко минути го държаха на телефона и тъкмо се канеше да се откаже, когато най-сетне доведоха на телефона Хедър.
— Ало? — гласът й прозвуча изтънял и изтощен.
— Дейв Гърни е на телефона. Как е Рик?
— В операционната е. Още не могат да ми кажат подробности.
На заден фон Гърни чуваше поредица тихи писукания — звук, който върна спомените му за мониторите в реанимацията, ранени колеги и дълги бдения в болничните коридори.
— Трябва да ти задам няколко въпроса. Удобно ли ще е?
— Давай.
— Когато отидох в закусвалнята на среща с Рик, оттам ми казаха, че се обадил да съобщи за непредвидено закъснение. Знаеш ли какво го забави?
— Според мен… мисля, че се чу с някого. Може би да се осведоми за срещата с теб? Нещо такова?
— Имаш ли представа кой беше събеседникът му?
— Не. Но мисля, че онзи, с когото говори Рик, искаше да дойде с него на срещата… само че първо трябваше да се погрижи за нещо, а после Рик щеше да го вземе. Съжалявам, но не обърнах много внимание… — думите й заглъхнаха от тихо изхлипване.
— Всичко е наред, Хедър.
— Не знам какво повече да ти кажа за това.
— И това ми е много полезно. Просто се чудех… спомена, че Рик е говорил с някого и го нарече „него“. Сигурна ли си, че тази личност, с която Рик е разговарял, е мъж?
— Всъщност не знам. Не ми е хрумвало, че може да не е мъж.
— А знаеш ли дали става дума за полицай?
Хедър се поколеба:
— Не мисля.
— Защо?
— Заради тона на Рик. С останалите полицаи говори по определен начин. Този разговор ми прозвуча различно.