Шелби стрелна Гърни с поглед:
— Вярно ли е — рекордът за разкрити убийства?
— Дадоха ми медал с такъв надпис. Нямам представа дали е вярно.
Изуменото й ококорване го накара да избухне в смях. Преди да попита какво толкова забавно има, той се поинтересува как желае да организират мрежата.
Задният двор беше само два пъти по-широк от къщата, но се простираше на трийсетина метра дължина и отиваше много по-назад и от постройката, и от гаража. Наклоненият склон добавяше още петнайсетина метра плевели и шубраци между избуялата морава и улицата отдолу.
Със съвместни усилия детективът и Шелби успяха за половин час да разположат мрежа от корда, съставена от близо двеста квадрата от по два метра, които покриваха моравата и по-голяма част от склона. Внимателното им обхождане с вперен в земята поглед отне още половин час.
Находките, заснети с таблета на Шелби, включваха следа, която показваше, че на ивица лишена от трева пръст зад гаража е бил паркиран мотор с мотокросови гуми и после е пресякъл моравата, спуснал се е по склона и е завил по долната улица — което потвърди версията на Холис Витър. Зад гаража до следите от гуми откриха отпечатъци от ботуши, сходни имаше и в почвата в основата на склона, подсказваха, че мотористът е спрял там вероятно заради преминаващи коли, преди да излезе на улицата.
В края на моравата до склона Гърни забеляза химикалка „Бик“. Шелби я снима на място, преди да я вдигне, като внимаваше да не размаже евентуални отпечатъци, и я прибра в пликче за улики. Докато попълваше изискваната информация за всеки предмет, място на намиране и дата, телефонът на детектива зазвъня. По времето, когато го извади, вече бе минал на гласова поща и имаше съобщение.
Прослуша го, но беше толкова накъсано, че едва се разбираше. След като го превъртя три пъти, бе сигурен единствено, че се обажда Хедър Лумис и иска той да отиде в болницата. Причината беше неразгадаема, но настоятелността — очевидна.
Звънна й, но се натъкна на гласова поща. Премисли варианта да се свърже с нея по телефона в болницата, но размисли, щом се сети за времегубещата въртележка, до която доведе предишният му опит. Прие, че и бездруго ще се наложи да кара до „Мърси“, и реши просто да отиде лично.
След като обясни ситуацията на Шелби, изтича четирите пресечки надолу по хълма до къщата на Лумис на Оук Стрийт, където беше оставил колата си. Групата съседи се беше разпръснала. Жълтата полицейска лента и потъмняващото червено петно на тревата бяха единствените признаци, че се е случило нещо неестествено.
Гърни се качи в субаруто и тръгна по маршрута, който го беше извел до болницата с Хедър. Движението беше натоварено и по-бавно, тъй като хората се прибираха от работа. Така имаше време да помисли — смесена благословия в тази част на деня, близо до здрача, който сякаш засилваше тревогите му.
Сред първите места в настоящия списък беше притеснителното му положение в разследването на стрелбата по Лумис. Разкритието, че полицаят е застрелян точно когато е бил на път да обсъди съвместните си усилия с Джон Стийл да преборят корупцията в управлението, вероятно щеше да прекрати всякакъв напредък в това отношение и дори да постави в опасност и останалите замесени. От друга страна, телефонната компания би трябвало да има запис от обаждането на Лумис до Гърни за уреждане на срещата и съответното му обаждане до закусвалнята, за да промени часа. Ако тези записи се появят на бял свят и ако сервитьорката идентифицира Гърни, биха могли да го обвинят в укриване на доказателства при разследването на престъпление, което само по себе си бе закононарушение.
Решението му се усложняваше и от по-сериозния въпрос дали посегателството върху живота на Лумис е преднамерено усилие да се предотврати срещата им, или случайна стрелба по ченге в отговор на убийствата на детската площадка. Почти сигурен беше, че е първото.
Когато слезе от колата на болничния паркинг, за първи път този ден усети витаещия във въздуха студ.
Входът на сградата бе приютен под широк навес. До него имаше паркиран бус на РАМ, беше се събрала и малка тълпа. Снимачен екип нагласяше телевизионни прожектори около двама души в центъра. Дамата с къса червена пола и бяла блуза беше репортерката, която Гърни бе гледал по „Вечерен сблъсък“. Господинът, в шита по мярка синя униформа с блестящи бронзови копчета, се оказа Дел Бекерт.
Член на екипа до отворената задна врата на буса извика:
— Осветлението и звукът са добре. Записваме и предаваме! Ти си!
Изражението на журналистката премина от кисела скука в стандартната за РАМ ТВ загриженост за притеснителното състояние на света. Тя държеше безжичен микрофон.