Загледа се в онези, на които са били затегнати въжетата. Нямаше представа какво търси, но въпреки това проучи конструкцията възможно най-добре.
Единствените малки странности, които привлякоха погледа му, бяха две лъскави петна, всяко около сантиметър в диаметър, раздалечени на малко повече от метър от краищата на хоризонталната пречка, която според показаните по време на събранието снимки трябва да е била точно над или зад главите на жертвите. Детективът нямаше представа какво може да е предизвикало тези петна, ако изобщо имаше причина, но си спомни, че сред имейлите имаше един, в който Торес му беше пратил линк към всички снимки, направени от Пол Азиз. Отбеляза си наум да ги разгледа, веднага щом се прибере.
Все още имаше малко време преди събранието в полицейското управление в два, така че реши да проучи статуята отблизо.
Докато пресичаше моравата, забеляза, че не е единственият, който се интересува от полковника. От противоположната посока се приближаваше афроамериканка с камуфлажни дрехи. Изглежда, снимаше статуята с телефона си.
Не обърна внимание на Гърни, докато не се озоваха само на няколко метра разстояние и той я попита с усмивка дали знае нещо за мъжа на коня.
Тя спря и го огледа преценяващо.
— Пратили са те тук, за да се увериш, че няма да съборим тази злина от постамента й?
Гърни поклати глава.
— Никой не ме е пращал.
— Скъпи, един поглед стига да отлича ченгетата, а онези ченгета, с които се знам, ходят там, където ги пращат…
Детективът внезапно я позна — първо гласа, после и лицето — от появата в предаването на РАМ ТВ заедно с белия расист.
— Може да познавате ченгетата на Дел Бекерт, госпожице Джаксън, но не и мен.
Тя втренчи тъмните си очи в неговите. Спокойствието и равният й тон бяха направо изумителни.
— Защо разговаряте с мен?
Гърни сви рамене.
— Както казах, чудех се дали можете да ми разкажете нещо за мъжа на коня.
Тя вдигна поглед към полковника, сякаш за първи път оценяваше позата му.
— Той е Дяволът — отвърна делово.
— Дяволът?
— Пак ли искате да го повторя?
— Защо го наричате така?
— Човек, който върши работата на Дявола, е Дявол, предрешен в плът.
— Хм… Ами Дел Бекерт? Какво можете да ми разкажете за него?
Сега във втренчения й в Гърни поглед се появи острота — почти блещукащ интелект.
— Не е ли изумителен този факт в живота ни — как хората винаги знаят истината, без да знаят, че я знаят.
— Което ще рече?
— Помислете си само. Ето ни тук, говорим си за Дявола. И вижте чие име ви хрумна.
Гърни се усмихна:
— Интересно наблюдение.
Блейз Джаксън понечи да си тръгне, после се спря.
— Ако искаме да живеете, внимавайте. Колкото и добре да смятате, че познавате този човек на реда и закона, не знаете за него повече, отколкото за Езра Уилард.
После се обърна и бързо закрачи към изхода на парка.
Гърни се върна в колата си и прекара известно време в умуване над думите на Блейз Лавли Джаксън. Предположи, че трябва да съобщи на Мадлин за удължаването на събранието в полицейското управление. Щеше да се прибере у дома по-късно, отколкото очакваше.
Точно се канеше да набере номера й, когато телефонът звънна.
Видя името на жена си на екрана и започна да обяснява ситуацията, но тя го прекъсна:
— Изключиха животоподдръжката на Рик.
— Боже! Хедър… добре ли е?
— Не особено. Свалиха я в спешното. Боят се, че може би започват прекалено ранни контракции… — след пауза, която позволи на Гърни да чуе треперливото вдишване на жена си, тя подсмръкна и се прокашля. — Докторът каза, че Рик е изгубил всички мозъчни функции. Нямаше шанс… абсолютно никакъв… за нищо.
— Да… — Гърни нямаше представа какво друго може да каже. Нищо, което да е едновременно утешително и искрено.
— Братът на Рик идва със самолет. Сестрата на Хедър също. Ще те осведомя какво ще правя, когато положението се поизясни.
Веднага щом разговорът завърши, телефонът иззвъня отново.
Когато видя името на Клайн на екрана, детективът предположи, че прокурорът се обажда със същата лоша новина и реши да го остави да стигне до гласова поща. Почти не беше забелязал, че температурата пада и е започнало отново да ръми.
Поседя известно време в колата, напълно изгубил представа за времето. Извади бележката от Рик и огледа загадъчното съобщение. Отново не стигна доникъде. Прибра я в джоба си.
Изпитваше нужда да направи нещо — каквото и да е — затова бръкна за телефона си и се обади на Джак Хардуик. В отговор чу сухия запис отсреща: „Остави съобщение. По същество“.