III. Доверие никому
29
Гърни пристигна в „Абелардс“ няколко минути преди осем. Седна на една от малките паянтови, ръчно боядисани масички. Марика изглеждаше махмурлия и още сънена и му донесе двойно еспресо, без да пита. Вечно менящият се цвят на косата й днес беше смес от тъмновиолетово и металическозелено.
Докато се наслаждаваше на първата глътка, телефонът му звънна. Детективът очакваше да е Хардуик, измислил причина да не дойде, но се изненада да види на екрана името на Марк Торес.
— Гърни на телефона.
— Надявам се, че не се обаждам прекалено рано.
— Никак даже.
— Чух, че вече не си част от случая.
— Официално — да.
— Но не и напълно?
— И така може да се каже. С какво мога да съм ти полезен?
— Просто останах с впечатлението, че имаш някои съмнения за това накъде вървят нещата.
— И?
— Ами… предполагам, че и аз имам такива. Така де, наясно съм колко много улики са събрани — видеозаписи, отпечатъци, показания от информатори, които свързват Кори Пейн със стрелбата, колата и хората от Алианса за расова справедливост. Така че нямам съществени съмнения, че той е стрелецът. Може би действа от името на АРС.
— Но?
— Онова, което не разбирам, е изборът му на жертви.
— Какво имаш предвид?
— Джон Стийл и Рик Лумис бяха единаци. Поне доколкото знам, общуваха само един с друг. И за разлика от повечето момчета в управлението не смятаха АРС за враг. Бях останал с впечатлението, че искат да установят някакъв диалог, да проверят обвиненията в бруталност и подхвърляне на улики. Нали виждаш накъде бия?
— Обясни ми, моля.
— От всички полицаи в управлението в Уайт Ривър, а тук сме над сто души и някои са очевидно расистки настроени, изглежда странно АРС да избере точно Стийл и Лумис. Защо да убива двамата, които най-много симпатизират на каузата му?
— Може би стрелбата е била наслуки и е просто случайност, че жертвите са имали такива възгледи за АРС…
— Ако бяха стреляли само по единия, щях да се съглася. Но и двамата?
— Защо ми го казваш?
— Понеже си спомних нещо, което спомена на следователския семинар в Олбъни преди няколко години — че е важно да се проучват малките несъответствия. Подчерта, че когато нещо не пасва, то често е ключът към случая. Така че ми се струва, че странният избор на жертви може да се окаже ключов тук.
— Интересна идея. Намислил ли си каква ще е следващата стъпка?
— Всъщност не. Засега може би бих могъл просто да те държа в течение. Да те осведомявам какво се случва.
— Няма проблем. Всъщност така ще ми направиш услуга. Колкото повече знам, толкова по-добре.
— Страхотно. Благодаря. Ще поддържаме връзка!
Когато Гърни затвори, старият дървен под зад него изскърца.
— На момчето му изритват задника от окръжната прокуратура, но то остава залепено за следата — каза хриплив глас. — Души усърдно. Провежда разговори. Дяволски впечатляващо!
— Добро утро, Джак!
Хардуик заобиколи от другата страна на масата и седна на стола, който изскърца зловещо под него.
— Добро утро и на теб, шибаняко! — отвърна, после подвикна на Марика: — Кафе, силно и черно!
Втренчи светлите си очи на хъски в Гърни.
— Добре, разкажи на чичо Джак какво тревожи съня ти.
— Карлтън Флин снощи…
— Флин Шибаната уста среща Бекерт Лайняната приказка. Имаш въпрос по темата, така ли?
В природата на Хардуик беше да не вярва на нищо, да се подиграва на всичко и да се зъби на общо основание. Но Гърни бе готов да се примири с недостатъците му, под циничната броня от бодлива тел се криеха отличен ум и свястна душа.
— Според някои статии — отбеляза Гърни — Флин е изградил успеха си благодарение на своята упоритост и това, че подлага всичко на съмнение — той е коравият тип, който не търпи глупости и не върти номера. Нали така?
— Аха. Просто обикновен човек, на когото случайно му плащат по трийсет милиона на година. Страшно популярен сред гневните бели хора!
— Но снощи страстно рекламираше Дел Бекерт, засипваше го с мили въпроси и изглеждаше направо възхитен. Как го тълкуваш?
Хардуик сви рамене:
— Надушва парите. Умилква се на властта.
— Смяташ, че Бекерт има зад гърба си достатъчно и от двете, за да превърне Флин в мъркащо котенце?
— Флин умее да оцелява. Също като комисаря. И като гигантските плъхове. Бекерт винаги си отваря очите за задаващи се предимства. Напред и нагоре, без значение колко останки трупа зад гърба си — мъртва съпруга, луд син, все тая… — Хардуик замълча, докато Марика поставяше кафето пред него. Вдигна чашата и гаврътна около една трета наведнъж. — Значи Клайн ти ритна столчето след, колко станаха, два дни?