Гърни обясни какво му трябва. Тя поиска да види удостоверението му и го проучи разсеяно. Каза му, че може да осигури списък с имена и адреси, телефонни номера, служебни постове и дати на наемане, но без друга допълнителна информация. Що се отнася до конкретните кадри с достъп до интензивното, задачата беше неизпълнима, тъй като достъпът на персонала дотам не беше нито ограничен, нито наблюдаван.
Аби притеснено погледна часовника си. Дали следователят предпочита разпечатка, или компютърен файл?
Файл.
Иска ли да му го изпратят на имейла в прокуратурата, или да го вземе сега на флашка?
Сега, на флашка.
Оказа се просто.
Гърни се надяваше липсата на дискретност при предоставянето на изисканата информация да не предизвика проблеми за Аби Марш. Показването на вече невалидно служебно удостоверение би могло да доведе до известни последици, но той предположи, че всички мерки спрямо подобно нарушение би трябвало да са насочени срещу него, а не срещу нея.
Планът му беше да се прибере вкъщи и да прегледа връчения му списък. Не смяташе, че той ще породи съществени прозрения, но нямаше да навреди да се запознае с имената, в случай че някое изникне по-късно в сходен контекст. Освен това имаше разумна вероятност някой от този списък да се е боял от възможното възстановяване на Лумис и евентуалните му разкрития достатъчно, че да се погрижи да не се случи.
Поредицата букви и числа от посланието на Рик се стрелна през мислите на Гърни. Ако тези странни букви наистина бяха сведения, заради които Лумис е бил застрелян и след това фатално пронизан, сега беше по-важно от всякога да дешифрира значението им.
Докато детективът преминаваше през изхода за Ларвейшън на междущатската на път за Уолнът Кросинг и се чудеше дали цифрите в съобщението — 61113 — може да се окажат номер на пощенска кутия, телефонът му звънна.
Оказа се Уитакър Кулидж.
Пасторът говореше задавено. Гърни не беше сигурен дали от възбуда, или от страх.
— Успях да се свържа с този, от когото се интересувате. Мисля, че може да се уреди връзка.
— Добре. Каква е следващата стъпка?
— Още ли сте в града?
— Мога да се върна до двайсет минути.
— Елате в кабинета ми. Дотогава ще знам как да постъпя.
Гърни излезе на следващата детелина и тръгна обратно към Уайт Ривър. Паркира на същото място до гробището и влезе в църквата през задната врата.
Кулидж беше в кабинета си, седеше на бюрото. Беше в пасторската си униформа — черен костюм, тъмносива риза, бяла якичка. Пясъчнорусата му коса беше сресана и разделена на път.
— Седнете! — той посочи дървен стол до бюрото си.
Гърни остана прав. В стаята му се струваше по-студено отпреди. Вероятно защото огънят в камината беше угаснал напълно. Кулидж преплете пръсти. Жестът напомняше за молитва, но подсказваше и нервност.
— Говорих с Кори Пейн.
— И…
— Смятам, че той иска да разговаря с вас, колкото и вие с него.
— Защо?
— Заради обвинението в убийство. Стори ми се ядосан и уплашен.
— Кога ще се срещнем?
— Има междинна стъпка. Трябва да се обадя на номер, който той ми даде, и да сложа телефона на високоговорител. Той иска да ви зададе някои въпроси, преди да се видите. Приемате ли?
Гърни кимна.
Кулидж взе слушалката на стационарния телефон, набра номер и я вдигна към ухото си. След няколко секунди каза:
— Да… всичко е уредено… слагам те на говорител! — натисна едно копче и сложи слушалката до апарата. — Давай.
От високоговорителя заговори остър и малко сърдит глас:
— Кори Пейн е на телефона. Дейвид Гърни? Тук ли сте?
— Тук съм.
— Искам да ви попитам нещо.
— Давайте.
— Съгласен ли сте с версията на Дел Бекерт относно покушенията и Алианса за расова справедливост?
— Не разполагам с достатъчно факти, за да я приема или отхвърля.
— А съгласен ли сте с обвиненията срещу мен?
— Отговорът ми е същият.
— Стреляли ли сте някога по човек?
— Да. По няколко психотични убийци, които са насочвали пистолет към мен.
— А изстрели, които не се оправдават така лесно?
— Няма други. И „оправдават“ никога не е означавало кой знае какво за мен.
— Не ви е грижа дали убийството е оправдано?
— Да убиеш или не, е въпрос на необходимост, не на оправдания.
— Така ли? Кога убиването на друго човешко същество е „необходимост“?