Гърни кимна замислено. Облегна се в креслото и зарея поглед през прозореца отсреща към църковния двор. Освен че си даваше малко време да осмисли последиците от думите на младежа, искаше да създаде и емоционална пауза, за да позволи нивото на възбуда на събеседника му да намалее достатъчно, преди да преминат към друга тема.
Кулидж прекъсна мълчанието с въпрос дали гостите му искат кафе.
Гърни прие. Пейн отказа.
Пасторът отиде да го приготви и детективът възобнови разпита си.
— Трябва да обсъдим въпроса с някои улики. Има видеоклип как карате черна тойота към и от двете места, откъдето са проведени изстрелите.
— Жилищният блок в „Гринтън“ и частната къща горе в „Блустоун“?
— Да.
— Когато показаха тези две места в новините тази сутрин, само дето не повърнах.
— Защо?
— Защото познах сградите. Бил съм там. И на двете места!
— Защо?
— Имах срещи.
— С кого?
Кори поклати глава, едновременно гневен и уплашен:
— Не знам.
— Не знаете с кого сте се срещали?
— Никаква представа нямам. С мен се свързват всякакви хора. Не е тайна каква е политическата ми позиция. Основах „Зов на белите за черна справедливост“. Показваха ме по телевизията. Търся информация. Публикувам телефонния си номер. Понякога получавам анонимни сведения от хора, които искат да ми помогнат.
— В какъв смисъл?
— Да разкрия загниването в нашата фашистка полицейска система.
— Затова ли сте ходили на тези места? За да се срещнете с човек, обещал помощ?
— Той каза, че има видеозапис — видеото от камерата на полицейската кола при изстрела по Лакстън Джоунс. Клип, на който се вижда точно какво се е случило, и че полицейската версия е пълна измислица.
— Гласът мъжки ли беше?
— Беше съобщение. Предполагам, просто съм решил, че е от мъж. Не беше прикачено име.
— Значи получихте анонимно съобщение, в което ви предлагат видеоклип?
— Да.
— И искат да отидете в онзи апартамент на Бридж Стрийт, за да го вземете?
— Да.
— И това стана във вечерта на демонстрацията на АРС в парка?
— Да. Трябваше да вляза в алеята зад блока и да чакам.
— И го направихте.
— Изпълних указанията. В точния час бях на алеята и чаках. Стоях там може би двайсет минути. След това получих съобщение с промяна в плана, което ми каза да карам до другата страна на Гринтън Бридж. Така и направих. Чаках и там. След няколко минути получих трето съобщение. В него се изразяваше притеснение за следене и се казваше, че трябва да отложим срещата за по-безопасен момент. Прибрах се в апартамента си и мислех, че това е всичко, докато след няколко дни не получих ново съобщение. Този път беше голямо бързане. Незабавно трябваше да отида в къща горе на Поултър Стрийт в „Блустоун“. Трябваше да вкарам колата право в гаража и да чакам там. Успях да стигна навреме; чаках ли, чаках. Започнах да си мисля, че може би не съм разбрал добре. Че може би човекът с видеото е влязъл в къщата. Излязох от колата и отидох до страничната врата. Беше отключена. Отворих я. След това чух звук, който наподобява изстрел. Дойде от вътрешността на къщата, така че си обрах крушите. Скочих в колата и се ометох. Прибрах се вкъщи. Край на историята.
— Направо във вашия апартамент ли отидохте?
— На паркинг, недалеч. На около пресечка.
— А някакви други съобщения от предполагаемия осведомител?
— Нищо.
— Запазихте ли съобщенията?
— Не. Записах си номера, от който са изпратени, но тях самите изтрих.
— Защо?
— Предпазна мярка. Страх ме е от телефонни хакери и някой да не се сдобие с личната ми информация. А тук ставаше дума за важна информация — такова видео от полицейската кола… Ако някои хора открият, че ще се сдобия с него… — Кори замлъкна.
— А обадихте ли се на номера, от който са дошли съобщенията?
— Опитах поне пет-шест пъти. Нямаше отговор, само анонимна гласова поща. Помислих, че може би човекът е бил в онази къща и са застреляли него. И тази сутрин РАМ ТВ пуска предаване за местата, откъдето са произведени снайперистките изстрели. До този момент бяха говорели само за това къде са се намирали ченгетата, когато са били застреляни, а не откъде са дошли куршумите. Но сега показаха жилищния блок на Бридж Стрийт и къщата на Поултър Стрийт, а някакъв задник репортер стоеше на улицата и я сочеше. А аз си помислих, мамка му, та там бях и аз, и на двете места. Помислих си: какво, по дяволите, става? Така де, очевидно е, че става нещо странно. И като си помисля за простотията с великия полицейски комисар, който ме сочи с проклетия си пръст, се питам само: Какво става, мамка му? Какво, по дяволите, става?