Николай Гогол
Записки на един луд
През днешния ден се случи едно необикновено приключение. Заранта станах доста късно и когато Мавра ми донесе лъснатите обувки, попитах я колко е часът. Като чух, че отдавна било ударило десет, побързах да се облека по-скоро. Право да си кажа, съвсем не бих отишъл в департамента, като знаех предварително каква кисела гримаса ще ми направи нашият началник на отделение. Отдавна вече той ми казва: „Каква е тая работа, драги, в главата ти винаги има някаква бъркотия? Понякога се мяташ като опарен и така ще объркаш работата, че и дяволът не може се оправи, ще напишеш заглавието с малка буква, без да поставиш нито дата, нито номер.“ Проклета чапла! Той сигурно ми завижда, че аз седя в директорския кабинет и остря перата на негово превъзходителство. С една дума не бих отишъл в департамента, ако не се надявах да видя касиера, та дано някак изпрося от тоя евреин малко аванс от заплатата си. Ах, какво нещо е той! Да ти даде пари преди изтичането на месеца — Господи, Боже мой, по-скоро Страшният съд може да дойде. Моли се, пукни, ако щеш, макар и да си в крайна нужда — няма да ти даде, дъртият дявол. А вкъщи бие готвачката си по бузите. Това всички знаят. Не разбирам изгодата да служиш в департамент. Абсолютно никакви странични доходи. А в губернското управление, в гражданските и в държавните учреждения е съвсем друго нещо: там, гледаш, някой се свил в самия ъгъл и си пише. Фракчето му отвратително, муцуната му такава, че ти се ще да плюеш, а виж само каква вила наема! Не се опитвай да му занесеш позлатена фарфорова чашка: „Това — казва той — е докторски подарък“, На него — дай му чифт коне бегачи, файтон или видрова кожа за триста рубли. Наглед тихичък такъв, говори деликатно: „Ще ми услужите ли с ножчето си да си подостря перцето?“ — а пък така ще обере просителя, че ще му остави само една риза. Наистина, затова пък у нас службата е благородна, във всичко има такава чистота, каквато в губернското управление никога няма да видите: масите са от червено дърво и всички началници си приказват на „ви“. Да, право да си кажа, ако не беше благородството на службата, отдавна бих напуснал департамента.
Облякох стария шинел и взех чадър, защото валеше проливен дъждец. По улиците нямаше никой: мяркаха се само селски жени, покрили се с полите си, и руски търговци с чадъри и кочияши. От благородниците креташе само нашего брата чиновник. Видях го на кръстопътя. И щом го видях, веднага си казах: „Ехе! Не, гълъбче, ти не отиваш в департамента, а бързаш подир оная, дето тича пред теб, и гледаш крачката й.“ Какъв негодник е нашият побратим-чиновник! Бога ми, не отстъпва на никакъв офицер: мине ли някоя с шапчица, бездруго ще се залепи за нея. Когато мислех това, видях една карета, която спря до магазина, край който минавах. Веднага я познах: беше каретата на нашия директор. Но той нямаше какво да търси в магазина, и аз си помислих: сигурно е дъщеря му. Залепих се до стената. Лакеят отвори вратичката и тя изхвръкна от каретата като птичка. И как погледна надясно и наляво, как мръдна веждите и очите си… Господи, Боже мой! Загубен съм, съвсем съм загубен. Защо й трябва да излиза в такова дъждовно време. И върви разправяй сега, че жените нямали прекомерна страст към всички тия парцалчета. Тя не ме позна, пък и аз сам нарочно се помъчих да се загърна колкото може по-добре; защото бях с много измърсен и освен това старомоден шинел. Сега горните дрехи са с дълги яки, а на моя шинел яките бяха къси и една върху друга, а и платът съвсем не бе импрегниран. Нейното кученце, което не успя да се пъхне през вратата в магазина, остана на улицата. Аз зная това кученце. Казват го Меджи. Още не минала една минута, аз чух неочаквано един тъничък гласец: „Здравей, Меджи!“ Туй-то! Кой каза това! Погледнах наоколо и видях две дами, които вървяха с чадъри: едната бабичка, другата млада; но те бяха вече отминали, а до мене пак се чу: „Как не те е грях, Меджи!“ Дявол да го вземе! Аз видях, че Меджи се душкаше с кученцето, което вървеше след дамите. „Ехе! — казах си, — чакай, не съм ли пиян! Само че това май много рядко се случва с мен.“ „Не, Фидел, напразно мислиш така.“ Видях, че това го каза Меджи. „Аз бях, джав!, джав!, аз бях, джав!, джав!, джав!, много болна.“ Ах, ти, кученце! Право да си кажа, много се учудих, като го чух да приказва човешки. Но сетне, когато хубавичко размислих всичко, престанах да се учудвам. Наистина по света е имало вече много подобни случаи. Разправят, че в Англия изплувала една риба, която казала две думи на такъв чудноват език, че учените вече от три години се мъчат за разберат тоя език и до днес още нищо не са открили. Четох също така във вестниците за две крави, които отишли в дюкяна и поискали да им дадат един фунт чай. Но, право да си кажа, много повече се учудих, когато Межди каза: „Аз ти писах, Фидел, сигурно Полкан не ти е донесъл моето писмо!“ На, ако не е вярно, да не получа заплата! Досега не бях чувал, че куче може да пише. Правилно може да пише само дворянин. Ех, то, разбира се, и някои търговчета-писарчета и дори крепостните хора пописват понякога; но тяхното писане най-често е механическо: ни запетаи, ни точки, нито пък стил.