В два часа следобед тръгнах, за да видя непременно Фидел и да я разпитам. Не мога да понасям зеле, миризмата на което излиза от всички бакалнички по Мешчанска улица; освен това изпод портите на всяка къща така вони, че си запуших носа и хукнах презглава. Пък и подлите занаятчии пускат толкова сажди и дим от своите работилници, че благородният човек съвсем не може да се разхожда насам. Когато се изкачих на шестия етаж и позвъних, излезе едно девойче, не съвсем грозно, с малки лунички. Познах го. Беше същото, което вървеше заедно с бабичката. То се поизчерви и аз веднага се досетих: ти, гълъбче, искаш младоженец. „Какво обичате?“ — рече то. „Искам да поприказвам с вашето кученце.“ Девойчето беше глупаво! Веднага разбрах, че е глупаво! В това време кученцето дотича с лай, исках да го уловя, но то проклетото, едва не ме захапа за носа. Но аз видях в ъгъла колибката му. Е, точно това ми трябваше! Отидох, разрових сламата в дъсчената колибка и за мое необикновено удоволствие измъкнах една малка връзка хартийки. Мръсното кученце, щом видя това, най-напред ме ухапа за прасеца, а после, като подуши, че съм взел книжката, почна да скимти и да се подмазва, но аз му казах: „Не, гълъбче, довиждане!“ — и хукнах да бягам. Струва ми се, че девойчето ме помисли за луд, защото страшно се уплаши. Като се върнах вкъщи, исках веднага да се заловя за работа и да разгледам тия писма, защото вече на свещ не виждам много добре. Но Мавра си бе наумила да мие дъските. Тия глупави чухонки винаги не навреме са чистоплътни. И затуй тръгнах да се разхождам и да обмислям това произшествие. Най-сетне сега ще разбера всички неща, помисли, всички тия пружини, и ще проумея накрая всичко. Тия писма ще ми разкрият всичко. Кучетата са умен народ, те знаят всички политически отношения и затова там сигурно ще има всичко и портретът, и всичките работи на тоя мъж. Там ще има нещо и за оная, която… нищо, мълчание! Привечер се върнах вкъщи. Повечето време лежах на кревата.
Я да видим: писмото е доста четливо. Но в почерка все пак има като че нещо кучешко. Да го прочетем:
Мила Фидел! Все още не мога да свикна с твоето еснафско име. Като че не можеха да ти намерят по-хубаво? Фидел, Роза — какъв пошъл тон е все пак това, но — нека го оставим настрана. Много се радвам, че решихме да си пишем една на друга.
Писмото е писано много правилно. Пунктуацията и дори буквата „Ь“ навсякъде са на мястото си. Така просто и нашият началник на отделение не би писал, макар да разправя, че бил учил в някакъв университет. Да видим по-нататък.
Струва ми се, че да споделяш мисли, чувства и впечатления с другите — това е едно от най-първите блага в света.
Хм! Мисълта е взета от едно съчинение, преведено от немски. Заглавието не мога да си спомня.
Казвам това от опит, макар и да не съм скитала по света по-далеч от портите на нашата къща. Та моят ли живот не протича в удоволствие? Моята госпожица, която татко нарича Софи, ме обича безразсъдно.
Ай, ай!… Нищо, нищо. Мълчание!
Татко също така много често ме гали. Аз пия чай и кафе с каймак. Ах, ma chère1, трябва да ти кажа, че не намирам никакво удоволствие в големите изглозгани кокали, които нашият Полкан гризе в кухнята. Хубави кокали има само дивечът, и то тогава, когато никой не им е изсмукал мозъка. Много добре е да се смесват заедно няколко соса, само че без каперси и без зеленчук; но не знам нищо по-лошо от навика да се дават на кучетата смачкани хлебни топчета. Седне на трапезата някакъв си господин, който е държал в ръцете си всевъзможни боклуци, почне да мачка с ръце хляба, повика те и пъхне между зъбите ти едно топче. Неучтиво е някак си да откажеш и ядеш — с отвращение, но ядеш.
Дявол знае какво е това. Що за глупости! Като че няма по-хубави неща за писане. Да видим на другата страница. Дали има нещо по-свястно.
Готова съм да ти съобщавам на драго сърце всичките станали у нас произшествия. Вече ти споменах нещо за главния господар, когото Софи нарича татко. Той е много странен човек.
А, ето най-сетне! Да, аз си знаех: те имат политически поглед за всички неща. Я да видим какъв е татко:
Много странен човек. Той повече мълчи. Приказва много рядко: но преди една седмица непрекъснато разговаряше сам със себе си: ще получа ли, или няма да получа? Вземе в едната си ръка една хартийка, а другата стисне празна и казва: ще получа ли, или няма да получа? Веднъж се обърна и към мен с въпроса: ти как мислиш, Меджи? Ще получа ли, или няма да получа? Така нищо не можах да разбера, помирисах обущата му и си отидох. След това, ma chère, подир седмица, татко пристигна много радостен. Цяла сутрин идваха при него господа в мундири и го поздравяваха за нещо. На трапезата татко беше весел, както никога не съм го виждала. Пускаше анекдоти, а след обяда ме дигна до шията си и рече: „Я виж, Меджи, какво е това.“ Видях някаква панделка. Помирисах я, но тя нямаше никакъв аромат, най-сетне скришом я близнах: беше много солена.