Исках непременно да отида в департамента, но различни причини и размисли ме задържаха. От главата ми все още не могат да излязат испанските работи. Как може дона да стане кралица? Това няма да го позволят. И на първо място Англия няма да позволи. А освен туй и политическите работи на цяла Европа: австрийският император, нашият цар… Признавам си, че тия произшествия тъй ме потресоха и съсипаха, че през целия ден не мога да се занимавам абсолютно с нищо. Мавра ми каза, че когато съм се хранел, съм бил извънредно разсеян. И наистина, изглежда, от разсеяност съм хвърлил две чинии на пода, които веднага се счупили. След обяд се разхождах в подножието на хълмовете. Не можах да извлека нищо поучително. Повечето време лежах на кревата и разсъждавах за испанските работи.
Днешният ден е ден на най-великото тържество! В Испания има крал. Намери се. Тоя крал съм аз. Едва днес научих това. Признавам, че изведнъж сякаш мълния ме озари. Не мога да разбера как съм смятал и съм си въобразявал, че съм титулярен съветник. Как е могла да ми влезе в главата такава лудешка мисъл? Добре, че никой не се е сетил тогава да ме настани в лудницата. Сега всичко е разкрито пред мен. Сега виждам всичко като на длан. А по-рано, не мога да разбера, по-рано всичко ми беше като в мъгла. И всичко туй става, мисля си, защото хората си въобразяват, че човешкият мозък се намира в главата; нищо подобно: той идва с вятъра откъм Каспийско море. Отначало съобщих на Мавра кой съм аз. Когато тя чу, че пред нея е испанският крал, плесна с ръце и насмалко не умря от страх. Тя, глупавата, никога не беше виждала испански крал. Но аз се помъчих да я успокоя и с ласкави думи се опитах да я уверя в своята благосклонност и че съвсем не се сърдя, задето понякога лошо лъскаше обувките ми. Та това са прости хора. На тях не може да се приказват висши неща. Тя се уплаши, защото е сигурна, че всички крале на Испания приличат на Филип II. Но аз й обясних, че между мен и Филип няма никаква прилика и че при мен няма ни един капуцин… Не отидох в департамента. Дяволите ще го вземат! Не, приятели, сега не можете ме излъга; няма да преписвам вашите мръсни книжа!
Днес нашият домакин дохожда да ми каже да отида в департамента, защото повече от три седмици не ходя на работа. За шега отидох в департамента. Началникът на отделението мислеше, че ще му се поклоня и ще почна да се извинявам, но аз го погледнах равнодушно, не твърде гневно и не твърде благосклонно и седнах на мястото си, като че никого не виждам. Гледах цялата канцеларска сган и си мислех: да знаете кой седи между вас… Господи Боже! Такава бъркотия би станала, че и самият началник на отделение би почнал да ми се кланя доземи, както се кланя сега пред директора. Сложиха отпреде ми някакви книжа, за да направя извлечение от тях. Но аз не ги побутнах с пръст. След няколко минути всички се разтревожиха. Казаха, че иде директорът. Мнозина чиновници хукнаха един през друг, за да се покажат пред него. Но аз не мръднах от мястото си. Когато той мина през нашето отделение, всички закопчаха фраковете си с всички копчета, а пък аз — съвсем нищо! Какъв ти директор! Да му стана на крака — никога! Какъв директор е той? Той е тапа, а не директор. Обикновена тапа, проста тапа и нищо повече. Тапа, с която запушват бутилките. Най-забавно ми се видя, когато ми пъхнаха за подпис някаква хартия. Те смятаха, че ще напиша в крайчеца на листа: началник-бюро еди-кой си — как не? А аз — на най-главното място, дето се подписва директорът на департамента, завъртях Фердинанд VIII. Трябваше да видите какво благоговейно мълчание настъпи; но аз само махнах с ръка и казах: „Не са потребни никакви прояви на верноподаничество!“ — и излязох. Оттам отидох направо в жилището на директора. Той не беше вкъщи. Лакеят не искаше да ме пусне, но аз му казах такова нещо, че той дори отпусна ръце. Аз направо се промъкнах в тоалетната й стая. Тя бе седнала пред огледалото, скочи и се дръпна от мен. Но аз не й казах, че съм испански крал. Казах й само, че я очаква такова щастие, каквото тя не може да си представи, и че въпреки интригите на неприятелите ние ще бъдем заедно. Не исках нищо повече да кажа — и излязох. О, какво коварно същество е жената! Едва сега разбрах какво нещо е жената. Досега никой още не бе разбрал в кого е влюбена тя: пръв аз открих това. Жената е влюбена в дявола. Да, не се шегувам. Физиците пишат глупости, че тя била това и онова — а тя обича само дявола. Ето на, виждате ли, от ложата на първи ранг тя насочва лорнета си. Мислите, че гледа оня дебелак с ордена? Съвсем не, тя гледа дявола, който стои зад гърба му. Ето, той се скри в ордена. Ето че я вика оттам с пръст! И тя ще се омъжи за него. Ще се омъжи! А пък всички тия, техните важни бащи, всички тия, които щъкат навсякъде и се мъчат да влязат в придворното общество и разправят, че са патриоти и това и онова: те искат земя под наем, земя под наем искат тия патриоти! Ще продадат и майка си, и баща си, и Бога за пари, тия честолюбци, търгаши с Христа! Всичко туй е честолюбие, а това честолюбие иде оттам, че под езичето им има едно малко мехурче и в него едно червейче, колкото главичка на карфица, и всичко това го върши някакъв бръснар, който живее на улица Горохова. Не помня как го казват. Но главната пружина на всичко е турският султан, който подкупва бръснаря и иска да разпространи по цял свят мохамеданството. Разправят вече, че във Франция по-голямата част от народа е приел вярата на Мохамед.