Та Джак е добро момче. С доста интелектуалци се срещам напоследък, адски ме уморяват префърцунените интелигенти, които са длъжни да сипят мъдрости всеки път, щом си отворят устата, уморявам се да се боря за всеки сантиметър въздух за мозъка, ето защо толкова дълго стоях на разстояние от хората и сега, когато се мешам с хората, намирам, че трябва да се върна в моята пещера. Има други неща освен мозъка: има насекоми и палмови дървета и пиперници, и аз ще си взема една пиперница в пещерата, така че смей се.
Хората винаги ще те изпортят.
Никога не се доверявай на хората.
– Цялата работа с поезията я движат педалите и левите – казва ми той, взирайки се в канала.
Има доза истина тук, която е неприятно и нередно да се обсъжда и аз не знам какво да правя с нея. Съзнавам, естествено, че има нещо гнило в тая работа с поезията – книгите на известните са толкова тъпи, в това число и Шекспир, същото ли е било и тогава?
Решавам да подхвърля на Джак малко лакардии.
– Помниш ли старото списание за поезия? Не знам Монро ли беше или Шапиро, или нещо такова, сега е станало толкова тъпо, че вече не го чета, но помня една фраза на Уитман: "за да имаме велики поети, са ни нужни велики читатели." Е, винаги съм смятал Уитман за по-велик поет от мен, ако има някакво значение, само дето този път мисля, че е обърнал нещата, би трябвало да бъде: "за да имаме велики читатели, са ни нужни велики поети."
– Ъхъ, така си е – каза Джак. – Срещнах Крийли на един купон веднъж и го попитах дали е чел Буковски и той здраво се гипсира, не ми отговори, човече, нали се сещаш какво искам да кажа.
– Дай да се махаме оттука – предлагам аз.
Упътваме се към колата ми. Сдобих се с кола, някак си. Бричка, разбира се. Джак държи в ръце книгата, още прелиства страниците.
– Този прави свирки.
– А, така ли?
– Този се ожени за една учителка, която го налага с камшик. Ужасна жена. Откак се ожени, една дума не е написал, заклещила е душата му в путката си.
– За Грегъри ли говориш или за Керу?
– Не, този е друг!
– Милостиви боже!
Продължаваме да вървим към колата ми. Чувствам се доста тъпо, но усещам енергията на този човек, енергия, и осъзнавам, че навярно вървя до един от малцината безсмъртни и самоуки поети на нашето време, пък и това също няма значение, като се замисля за момент.
Влизам вътре, бричката запалва, но скоростната кутия пак се е скапала. Налага се по целия път да карам на ниска предавка, а кенефът спира на всеки знак, акумулаторът е паднал, моля се, още едно запалване, никакви ченгета, никакви нещастници, каращи пияни, никакви христосовци от кой да е вид на какъвто и да е кръст, можем да избираме между Никсън, Хъмфри и Христос и да бъдем преебани, накъдето и да се обърнем, и аз обръщам наляво, спирам на адреса и ние слизаме от колата.
Джак още разглежда страниците.
– Този е окей. Той уби себе си, баща си, майка си, жена си, но не очисти трите си деца, нито пък кучето, един от най-добрите поети след Бодлер.
– Така ли?
– Да бе, мамка му.
Слизаме от бричката, а аз се кръстя за още едно запалване от акумулатора.
Качваме се и Джак думка по една врата.
– Пиле! Пиле! Аз съм – Джак!
Вратата се отваря и ето го Пилето, поглеждам два пъти. Не мога да видя дали е мъж или жена. Лицето е пречистената есенция на опиум от недокосната красота, мъж е. Движенията са мъжки, знам го, но знам също и че може да изяде калая и да пострада жестоко всеки път, щом тръгне по улиците, те ще го убият, защото той изобщо не е умирал. Аз съм мъртъв девет десети, но си пазя останалата една десета като патлак. Мога да си вървя по улицата и те не могат да ме различат от вестникопродавеца, независимо че вестникопродавците имат по-хубави лица от всеки президент на съединените щати, ама и това не е работа.
– Пиле, трябват ми 20 – казва Джак.
Пилето киха шибаната двайсетачка. Движението му е спокойно, без притеснение.
– Мерси, бейби.
– За нищо, ще влезете ли?
– Добре.
Влизаме, сядаме, има библиотечен шкаф. Плъзвам поглед по него. Изглежда, че там няма тъпа книга, мярвам всички книги, от които съм се възхищавал, какво става, по дяволите? Сън ли е това? Лицето на хлапето е толкова красиво, че щом го погледна, ми става приятно, все едно, разбирате ли, чили с боб, люто, след кофти препиване, първата храна от седмици, хм, дееба, винаги съм нащрек.
Пилето, и океанът там долу. И изтощен акумулатор, бричка. Ченгетата патрулират тъпите си скучни улици, каква лоша война, и какъв идиотски кошмар, само това краткотрайно прохладно пространство помежду ни, всички ние ще бъдем смачкани, много бързо ще се обърнем на счупени детски играчки, на онези високи токчета, които тичаха така весело по стълбището, за да бъдат изритани от стълбите завинаги, завинаги, тъпанари и калинки, тъпанари и машинки, мътните да я вземат немощната ни храброст.