Сядаме, цъфва кварта шотландско, гаврътвам сто грама на екс, ох, гади ми се, примигвам, идиот, гонещ 50-те, все още опитващ се да се прави на Герой. Келяв герой със залп от драйфано.
Влиза жената на Пилето, лъчезарна жена в кафява рокля, тя просто се лее, лее, очите ѝ се смеят, тя се лее, казвам ти, лее се.
– Уау уау уау! – възкликвам аз.
Толкова е хубава, че трябва да я вдигна, да я прегърна, нося я на лявото си бедро, завъртам я, смея се. Никой не си мисли, че съм луд. Всички се смеем, всички разбираме, оставям я долу. Сядаме.
На Джак му харесва, че се проявявам.; той е мъкнал душата ми и е уморен. Ухилва се до уши. Веднъж на сто години човек попада в стая, пълна с хора, които само те подкрепят, когато ги погледнеш, слушаш, това беше един от онези вълшебни моменти, знаех го. Греех като шибано топло тамали. Нямаше значение, окей.
От смущение цапнах още сто грама, осъзнах, че аз съм най-слабохарактерният от 4 души и не исках да причинявам вреда, исках просто да разбера тяхната непринудена светост, аз обичах като разгонено куче, превърнато на химикалка от разгорещени женски кучки, само дето те имаха да ми показват чудеса отвъд спермата.
Пилето ме погледна.
– Виждал ли си колажа ми?
Той вдигна едно адски скапано на вид нещо с женска обица и още нещо, закачено на него.
(Между другото... осъзнавам, че превключвам от сегашно в минало време и ако това не ви харесва... начукайте си нипел в скротума...печатар: остави го.)
Подхващам дълга, скучна тирада за това как не харесвам това или онова и за моето страдание в часовете по рисуване...
Пилето изтръгва точката от мен.
Просто е пукнал балона и ми се ухилва, а пък аз узнавам същината: че може би, както са ми казвали посветените, единственият наркоман, който може да го прави, е Уил Бъроуз, дето е собственик на Бъроуз Ко., почти, и дето може да го раздава нахакано, докато през цялото време отвътре си е женчо, брадавицосмучеща свиня, това съм чувал и то се пази в дълбока тайна, вярно ли е? Така или иначе, вярно или не, Бъроуз е много скучен автор и без демонстрациите на начетеност и неговата литературна подготовка той не би представлявал почти нищо, както Фокнър е нищо, освен за адски скучни южни екстремисти като мистър Корингтън и мистър Нод и мистър Лапай-Сухи-Лайна.
– Бейби – почнаха да ми говорят, – ти си пиян. И съм пиян. И съм пиян. И съм пиян.
Сега нищо не остава, освен да се разпалиш или да поспиш.
Правят ми място.
Пия прекалено бързо, те продължават да си говорят, чувам ги, тихо.
Спя. Спя сред другари, морето няма да ме залее, нито пък те. Те обичат спящото ми тяло. Аз съм един задник, те обичат спящото ми тяло. Нека това споходи всички Божи чеда.
Божичко божичко божичко на кого му пука за един паднал акумулатор?
Господи, майчице, беше ужасно – те излязоха от огромните вулви на земята и ме завлякоха с моя картонен куфар чак до "Таймс Скуеър".
Накрая успях да попитам един от тях къде е селото и щом стигнах до него, си намерих стая, а когато отворих бутилката вино и си събух обувките, видях, че в стаята има статив, но аз не бях художник, а просто хлапак, който си търси късмета, и седнах зад статива, отпивах от виното и гледах през мръсния прозорец.
Излязох за още една бутилка вино и видях някакво младо момче в копринен халат, носеше барета и сандали, имаше понабола брада и говореше по телефона в коридора:
– О, да, да, скъпа, трябва да те видя, да, на всяка цена, иначе ще си прережа китките...! Да!
Трябва да се махна оттук, помислих си. Той не би прерязал и връзките на обувките си. Какво противно малко нищожество. А отвън те седяха в кафенетата, много спокойни, с барети, костюмирани, изживяващи се като художници.
Останах там седмица, като изпих парите за наема и после си намерих стая извън селото. За вида и размера си стаята беше много евтина и аз не можех да разбера защо. Намерих бар зад ъгъла и смучех бири по цял ден. Парите ми се стопяваха, но както обикновено, мразех търсенето на работа, всеки момент на пиянство и гладуване имаше за мен някакво просто значение, онази нощ си купих две бутилки портвайн и се качих в стаята си. Съблякох се, легнах си в тъмното, намерих си чаша и си налях първото вино. Тогава разбрах защо стаята ми беше толкова евтина, метрото по линията "Канарси" минаваше точно край прозореца ми. А там беше и спирката, точно до прозореца ми. Цялата стая се осветяваше от влака, и аз се вглеждах в товара от лица. Ужасни лица: курви, орангутани, копелета, луди, убийци – всички мои учители, после влакът внезапно тръгваше и стаята потъваше в мрак – до следващия товар с лица, който винаги идваше много скоро, имах нужда от виното.