Съпрузи евреи държаха сградата, а също и шивачница и пералня от другата страна на улицата, реших, че оскъдните ми парцали трябва да се изперат. Времето за търсене на работа се оригваше и пърдеше на моя луд хоризонт, влязох пиян, с парцалите си в ръка.
– ...Трябва да се изчистят или изперат, или там квото...
– Горкият! Защо си целият в дрипи! Аз не бих измила и прозорците с това! Знаеш ли какво... ей, Сам!
– Да?
– Покажи на това хубаво момче костюма, който човекът остави!
– Да бе, такъв хубав костюм, маме! Не ми го побира акълът защо човекът го остави!
Няма да предавам целия диалог, аз настоявах, че костюмът е твърде малък, те казаха, че не е. Аз казах, че ако не е твърде малък, то е твърде скъп. Те казаха седем, нямам кинти, казах им. Те казаха шест. повторих, че нямам кинти. Щом свалиха на четири, аз настоях да ме вкарат в костюма. Направиха го. Дадох им четирите долара, върнах се в стаята си, съблякох костюма и заспах, когато се събудих, беше тъмно (освен когато минаваше метрото) и аз реших да си сложа новия костюм и да си намеря жена, хубава, разбира се, която да издържа мъжа с все още скрити таланти като моите.
В момента, в който обух панталоните, дъното се сцепи отзад, е, добре, минаха ме. Беше малко хладно, но си помислих, че сакото ще ме прикрие, когато го облякох, левият ръкав се разпра на рамото и от него се изтърси гадна лепкава вата. Отново изигран.
Съблякох това, което беше останало от костюма, и реших, че пак трябва да се преместя.
Намерих друго място, постройката приличаше на мазе, под стълбите и между кофите за смет на наемателите, достигах нивото си.
Първата нощ, след като баровете затвориха, открих, че съм си загубил ключа, бях само по една тънка бяла калифорнийска риза. Возих се на автобус насам-натам, за да не замръзна, накрая шофьорът каза, че това е краят на линията или че возенето е приключило. Бях твърде пиян, за да запомня.
Когато излязох, все още беше студено и се намирах до "Янки Стейдиъм".
О, боже, помислих си, тук играеше моят герой от детството Лy Гериг, а сега аз ще умра тук, на открито, е, мястото ми отиваше.
Повървях малко и намерих кафене, влязох, сервитьорките бяха чернокожи жени на средна възраст, но чашите кафе бяха големи, а поничките и кафето – почти без пари.
Занесох си нещата на масата, седнах, много бързо изядох поничките, отпих от кафето, после извадих цигара и я запалих.
Почнах да чувам гласове:
– Хвала на бога, братко!
– О, хвала на бога, братко!
Огледах се. Всички сервитьорки ме възхваляваха, както и някои от клиентите, беше много приятно. Най-накрая признание. Атлантик и Харпърс да вървят по дяволите, геният винаги ще изплува, усмихнах им се и дръпнах дълбоко.
Тогава една от сервитьорките ми кресна:
– В божия дом не се пуши, братко!
Оставих цигарата настрана, допих си кафето, после излязох и погледнах надписа на прозореца:
МИСИЯ НА ОТЕЦ ДИВАЙН.
Запалих си друга цигара и тръгнах по дългия път обратно към моята бърлога, когато стигнах, никой не ми отвори. Накрая се проснах върху кофите за боклук и заспах, знаех, че плъховете долу на паважа ще ме докопат, бях отворен младеж, толкова отворен, че на другия ден даже си намерих работа. И на следващата нощ – махмурлия, разтреперан, много жалък – аз бях на работа.
Двама от старите кучета трябваше да ме въведат в работата. Те се занимаваха с това, откакто беше измислено метрото. Ние вървяхме с тежки листове картон под лявата мишница и с малък инструмент в дясната ръка, който приличаше на отварачка за бирени кутии.
– Всички хора в Ню Йорк имат тия малки зелени буболечки по себе си – каза единият.
– Верно? – попитах аз, без изобщо да ми дреме какъв цвят са буболечките.
– Ще ги видиш по седалките, всяка нощ ги намираме по седалките.
– Аха – потвърди другият.
Ние вървяхме.
Господи, помислих си, дали това се е случило някога на Сервантес?
– Гледай сега – рече единият. – Всеки картон има номерче. Заменяме всеки картон с номерче с друг картон със същото номерче.
Щрак-щрак. Повдигна лентите с отварачката за бира, мушна новата реклама, смени лентите, взе старата реклама и я сложи най-отдолу в купа от картони под лявата си мишница.