Мое затвори телефона, седна, взе си бирата.
– Имаме един час на разположение, професоре.
– Един час? – попита Андерсън.
– Един час. Трябва да си напудрят катеричките, нали знаеш как е.
– За Джими Девънпорт! – каза професорът от Харвард.
– За Джими Девънпорт! – каза кондукторът.
Пиха до дъно.
Телефонът иззвъня.
Той седеше на килимчето, издърпа за кабела целия телефон на пода. После вдигна слушалката. Имаше сигнал.
– Ало? – каза той.
– Маккълър!
– Ъхъ?
– Минаха 3 дни.
– От кое?
– Откакто не си идвал на работа.
– Майсторя лайденова стъкленица.
– Какво е това?
– Апарат за съхранение на статично електричество, изобретен от Кунеус от Лайден през 1746 г.
Затвори телефона и след това го хвърли през стаята, слушалката падна, довърши бирата си и отиде да сере. Вдигна си ципа и се върна в другата стая.
– ТА РАМ – пееше той. – ТА РАМ ТА РАМ ТА РА РАМ!
Харесваше саксофона на Хърб А. Исусе, каква кисела меланхолия.
– РА РАМ
РА РАМ ТА РА РАМ ТА ТАМ...
Когато седна в средата на килима, там беше дъщеря му, на три години и половина, той пръдна.
– Ей! Ти ПРЪДНА! – каза тя.
– ПРЪДНАХ! – каза той. И двамата се засмяха.
– Фред – каза тя.
– Ъ?
– Трябва да ти кажа нещо.
– Давай.
– На мама ѝ извадиха всичките лайна от дупето.
– Така ли?
– Да, тези хора бръкнаха с пръсти в дупето ѝ и извадиха всичките лайна от там.
– Защо говориш така? Знаеш, че няма такова нещо.
– Напротив, има, има! Видях го!
– Иди ми вземи една бира.
– Добре.
Тя изтича в другата стая.
– ТА РАМ – пееше той. – ТА РАМ ТА РАМ ТА РА РАМ! Дъщеря му се върна с бирата.
– Слънчице – каза той, – искам да ти кажа нещо.
– Добре.
– Сега болката е почти тотална. Когато стане тотална, няма да издържа дълго.
– Защо не станеш тъжен? – попита тя.
– Вече съм тъжен.
– Защо не станеш тъжен като мен и като цветята?
– Ще пробвам – отговори той.
– Хайде да танцуваме на "Човекът от Ла Манча" – предложи тя.
Той пусна "Човекът от Ла Манча". Те танцуваха, той метър и осемдесет и тя около една трета или една четвърт от неговия ръст. Танцуваха поединично, изпълнявайки различни движения, и бяха много сериозни, макар че понякога се смееха едновременно.
Плочата свърши.
– Марти ме шамароса – каза тя.
– Какво?
– Да, Марти и мама се прегръщаха и се целуваха в кухнята, а аз бях жадна и помолих Марти за чаша вода, и Марти не ми даде, и после аз се разплаках, и тогава Марти ме шамароса.
– Иди ми вземи една бира!
– Една бира! Бира!
Той стана и затвори телефона, веднага след това телефонът иззвъня.
– Г-н Маккълър?
– Ъхъ?
– Застраховката на колата ви изтече, новата цена е $248 и трябва да се плати авансово, направили сте три нарушения. Всяко нарушение ние разглеждаме като пътна злополука...
– Мамицата му!
– Какво?
– Пътната злополука ви струва пари. Така нареченото нарушение на мен ми струва пари. А момчетата на колелета, дето ни пазят от самите нас, имат норма да раздават от 16 до 30 наказателни фиша на ден, за да си купят къщи, нови коли и дрехи и евтини дрънкулки на дребнобуржоазните си съпруги. Не ме занимавайте с глупости, вече не шофирам, снощи бутнах колата си от кея. Само за едно съжалявам.
– За какво?
– За това, че когато шибаната кола падна, аз не бях в нея.
Маккълър затвори и взе бирата, която дъщеря му му бе донесла.
– Малка девицо – каза той, – нека поне някои от дните ти са по-хубави от моите.
– Обичам те, Фреди – промълви тя.
Той я прегърна и я щипна. Малката сияеше ли, сияеше и ако беше коте, щеше да замърка.
– Боже, боже, колко странен свят – въздъхна той. – имаме всичко, но не можем да си го позволим.
Седнаха на пода и почнаха да играят една игра на име "Построй град". Малко поспориха където да разположат жп линиите и какво и кой точно да има право да ползва жп линиите.
Тогава на вратата се звънна, той стана и отвори, дъщеря му ги видя:
– Мамо! Марти!
– Събери си нещата, мила, време е да тръгваме!
– Искам да остана при Фреди!
– Казах събери си нещата!
– Но аз искам да остана при Фреди!
– Няма да повтарям повече! Събери си нещата или ще те напляскам!