– Фреди, кажи им, че искам да остана!
– Тя иска да остане.
– Пак си пиян, Фреди. Казах ти, че не ми е приятно да пиеш пред детето!
– Хм, ти си пияна!
– Не я наричай пияна, Фреди – обади се Марти, запалвайки цигара. – Не мога да те дишам, винаги съм те смятал за полупедал.
– Мерси, че споделяш за какъв ме смяташ.
– Само не я наричай пияна, Фреди, да не ти забия един...
– Един момент, ще ви покажа нещо.
Фреди отиде в кухнята, когато излезе, той си пееше:
– ТА РАМ – ТА РАМ – ТА РА РАМ!
Марти забеляза касапския нож.
– Какво мислиш да правиш с това нещо?
– Ще ти го навра в задника.
– Не се и съмнявам, но исках да ви кажа. Жената от офиса на телефонната компания ми се обади и ми каза, че ще ми прекъснат телефона, защото не съм си платил лихвите за минали сметки. Казах ѝ, че искам да я чукам, и тя затвори.
– И кво?
– Искам да кажа, че аз също мога да прекъсвам.
Фреди действаше много бързо, бързината беше безмълвна магия, касапският нож се вряза четири-пет пъти в гърлото на Марти, след което той падна, надолу, надолу по стълбите...
– Господи... не ме убивай, моля те, не ме убивай.
Фреди се върна в предната стая, хвърли ножа в камината и седна пак на килима, дъщеря му седна до него.
– Сега може да си довършим играта.
– Да.
– Никакви коли на жп линиите.
– Не, естествено, полицията ще ни арестува.
– А ние не искаме полицията да ни арестува, нали?
– Ъхъм.
– Марти е целият в кръв, нали?
– В кръв е.
– От това ли сме направени?
– В по-голямата си част.
– В по-голямата си част какво?
– В по-голямата си част кръв и кости, и болка.
Двамата седяха там и играеха на "Построй град", чуваха се сирени, една линейка, твърде късно. Три полицейски патрулки. Една бяла котка мина покрай Марти, погледна го, подуши, избяга, една мравка запълзя по подметката на лявата му обувка.
– Фреди.
– Какво?
– Искам да ти кажа нещо.
– Давай.
– Тези хора бръкнаха в дупето на мама и извадиха всички лайна от там с пръсти...
– Добре, вярвам ти.
– Мама къде е сега?
– Не знам.
Мама тичаше нагоре-надолу по улиците, съобщавайки на всички вестникопродавци и бакали и бармани и ненормалници и садисти и мотористи и ядачи на сол и бивши моряци и безделници и мошеници и читатели на Мат Уейнсток и т.н. и т.н., и небето беше синьо и хлябът беше увит в амбалажна хартия и за пръв път от години очите ѝ бяха живи и красиви и дори тигрите и мравките така и няма да разберат как и някой ден прасковата ще изпищи.
Всички реки ще прелеят, но все още си текат в коритата, учителите те шибат с показалки и червеите изяждат зърното; те монтират огнестрелните си оръжия върху триножници и коремите са бели, и коремите са черни, и коремите са кореми, бият хората заради самия побой, съдилищата са места, където първо се пише краят, а всичко, което предхожда, е просто водевил. Хората биват вкарвани в стаи за разпит и излизат полухора или направо нехора. Някои се надяват на революция, но когато се бунтуваш и издигаш новото си правителство, откриваш, че новото ти правителство си е същият стар Татко, само че си е сложил картонена маска. Чикагските момчета сигурно сгрешиха, като фраснаха по главата готините момчета от пресата – този удар по главата може би ще ги накара да си размърдат мозъка, а големите вестници – с изключение на ранния "Ню Йорк Таймс" и някои издания на "Дъ Крисчън Сайънс Монитор" – престанаха да мислят с обявяването на Първата световна война. Ти можеш да съсипеш "Оупън Сити" заради отпечатване на нормална част от човешкото тяло, но когато ритнеш по задника редактора на вестник с едномилионен тираж, по-добре внимавай, той току-виж започнал да пише истината за Чикаго и за всяко друго място. Рекламодателите да вървят по дяволите, може да успее да напише само една колонка, но тази колонка би могла да накара един милион читатели да се замислят – за разнообразие – и никой не е сигурен какво ще се случи после, но бравата е здраво залостена: когато ти се предлага избор между Никсън и Хъмфри, все едно ти се налага да избираш дали да ядеш топли или студени лайна.
Никъде не се случват много промени, нещата в Прага обезкуражиха доста момчета, които забравиха за Унгария, те висяха в парковете с плакати на идола си Че, със снимки на Кастро в амулетите си, произнасяха ООООООООМММММ ОООООООМММ, докато Уилям Бъроуз, Жан Жене и Алън Гинзбърг ги водеха, тези писатели станаха мекушави, перковци, превърнаха се в курешки, в жени – не в хомо, а в жени – и ако бях ченге, щях да намлатя изкуфелите им кратуни, обесете ме за това. Душата на писателя на улиците бива изсмукана от идиотите. Има едно-единствено място за писане и то е САМ пред пишещата машина, писател, който трябва да излезе на улицата, е писател, който не познава улицата. Видял съм толкова фабрики, бардаци, затвори, барове, оратори, колкото 100 човека за 100 живота. Да излезеш на улицата, когато си си създал ИМЕ, е да хванеш лесния път – те убиха Томас[2] и Бехън[3] със своята ЛЮБОВ, с уискито си, с идолопоклонничеството си, с путката си, те полуубиха други петдесет човека. КОГАТО ОСТАВЯШ ПИШЕЩАТА СИ МАШИНА, ОСТАВЯШ ОРЪЖИЕТО СИ И ПЛЪХОВЕТЕ ПРИИЖДАТ. Камю започна да изнася речи пред академиите и тогава писането му умря. Камю не започна като оратор, а като писател; не автомобилна катастрофа причини смъртта му.