"Скъпи : мяткаме ти поздрави, докато сме подгизнали в немска бира и шнапс, в чакални със стъклоп..."
Редовете преминаха в немарливи и неучтиви драскулки на дебелаци, които за щастие живеят на земята без нужда от особен ум или смелост.
Нещо за заминаване за Англия утре. Бавно пристигащи стихове, твърде много мазнина и малко посещения, твърде голяма доза от света, висящ на върха на кура си.
"Смятаме те за най-великия поет след Елиът." После подписът на професора и подписът на студента му любимец.
Само от Елиът насам? Какъв кратък период, той бе научил тия копелета как се пише жива поезия на яснотата и сега те си развяваха гъзовете из Европа, докато той умираше сам в долнопробна стая в Холивуд.
"По-добре за бизнеса си погрижи се, мистър Бизнесмен, докато все още можеш..."
Захвърли картичката на пода. Нямаше значение, да можеше само да почувства малко истински добро първокласно самосъжаление или малко второкласен гняв или малко говнярска отмъстителност, това би могло да го спаси, но всичко беше сухо вътре в него, сухо и глупаво и точно каквото си е било отдавна.
Професорите бяха започнали да чукат на вратата преди около две години, опитвайки да разберат как се получава, и нямаше нищо, което да им подскаже, професорите до един бяха еднакви – малко превзети и с доста женствени маниери, с дългурести крака, големи като прозорец очи и накрая доста глупави, така че посещенията им изобщо не му бяха приятни. Те всъщност представляваха тъпанарските благородници на променяща се структура, която подобно малоумник в сладкарница отказваше да види как стените изгарят и се срутват, техният сладкиш беше мозъкът.
– Придържането към интелекта, придържането към интелекта, придържането...
"по-добре за бизнеса си погрижи се, мистър Бизнесмен, докато все още можеш..."
И божичко, той бил мекотело, всичките яки стихотворения; беше се правил на як мъж цял живот, но той беше мек. Всеки беше мек всъщност...твърдостта съществуваше само за да предпазва меките, каква нелепа примка.
Почувства нуждата да стане от леглото, струваше му усилия. Оповръща целия коридор, повръщанията изкараха жълтозелена каша и малко кръв. Първо жега, после мраз; после мраз, после жега. И крака като яки слонски крака. Туп. Туп. Туп...и виж (той смигна на някого някъде): стенещото и ужасено Око на Конфуций над последното му питие, отвей тъгата.
Отиде в предната стая, мислейки си – късметлия съм да съм наел предна стая, дори сега – "хей, мистър Бизнесмен..."
И се опита да седне на един стол, не улучи, лошо удари опашката си на пода, изсмя се и после погледна към телефона.
Ето как свършва един самотник: мъртъв сам. Умиращ сам.
Един самотник трябва да се подготви отрано. Всичките ми стихове няма да помогнат, всичките жени, които съм изчукал, няма да помогнат, всичките жени, които не съм изчукал, няма да помогнат, имам нужда от някой, който да разкара тъгата ми. Имам нужда от някой, който да каже, разбирам, хлапе, сега го приеми и умри.
Той погледна към телефона, мисли и мисли и мисли, мисли на кого би могъл да звънне, който би успял да разкара тъгата му, просто да каже облекчителните думи, и изреди малкото хора, които познаваше сред милиардите – изреди ги един по един, малкото, които познаваше. Знаеше, че е твърде рано сутринта, едва ли беше удобно време да умре, не беше подходящо, и че те щяха да си помислят, че само се прави на шут или е фиркан, или се будалка, или има сълзливо пиянство, или е луд, и той не можеше да ги мрази или вини за това – всеки беше заключен, изолиран, откъснат, всеки си беше в собствената клетчица. Хей, мистър Бизнесмен...
Мамичката му!
Който беше измислил играта, бе скалъпил спретнат малък шедьовър, наречи го Господ, и него го целеха в челото, но той никога не се показваше, така че да можеш да Го зърнеш. Ерата на убийците беше пропуснала най-големия от всички, по-рано те почти бяха изгърбили сина, но той се измъкна и ние все още се олюляваме по хлъзгави подове на бани. Светият Дух никога не се показваше; той само си лежеше и си биеше чекии. Най-умният от всички.
Да можех само да се обадя на малката ми дъщеричка, щях да умра щастлив, си помисли той.
Душата му излезе от спалнята, държейки се за празна бирена кутийка.
– Ах ти, мекушавец, ти мекушав, мекушав шибаняк! Твоята малка дъщеричка е в хипарско сборище, докато майка ѝ мачка топките на разни идиоти. Получи си го, самотнико, лайнар такъв!