Така или иначе, нямаше нищо за пиене и аз седях там с часове, полудявайки; бях нервен, измъчен, с подути топки, седях там с $450 лесно спечелени пари, а не можех да си взема една бира. Чаках мрака, мрака, не смъртта, исках навън, още пиене, накрая събрах смелост, открехнах вратата, верижката все още закачена, и ето го един – дребна филипинска маймуна с чук. Щом отворих вратата, той вдигна чука и се ухили. Щом затворих вратата, онзи извади гвоздеите от устата си и се направи, че ги зачуква в килима на стълбите, водещи към първия етаж и към единствения изход. Не знам колко време продължи така. Същата сцена, всеки път, когато отворех вратата, той вдигаше чука и се ухилваше. Шибана маймуна! Просто си клечеше на най-горното стъпало, почнах да пощурявам. Потих се, смърдях; малки кръгове се въртяха въртяха въртяха, осветени флангове и сигнални огньове в моята кратуна, наистина усещах, че ще изперкам. Върнах се и взех куфара. Беше лесен за носене, парцали. После грабнах пишещата машина, стоманена, портативна, взета назаем от жената на стар приятел и така и невърната. Даваше усещане за здравина и масивност: сива, плоска, тежка, злобна, банална. Очите се извъртяха назад в главата ми и свалих верижката от вратата, и в едната ръка с куфар, а в другата с открадната пишеща машина аз щурмувах с картечен огън, траурният изгрев в утрото, булгурени сладки, краят на всичко.
–Хей! Къде отиваш?
Малката маймуна започна да се изправя на единия крак, вдигна чука и друго не ми трябваше – отблясъкът от електрическата лампа върху чука – в лявата ръка държах куфара, в дясната – портативната стоманена машина, той беше в идеална позиция, долу в коленете ми, и аз замахнах с голяма точност и известен гняв, ударих го с плоската и тежка и твърда страна силно по главата, по черепа, по слепоочието, по тялото.
Последва почти ударна светлинна вълна, сякаш всичко плачеше, след това настъпи тишина, бях навън, изведнъж, тротоар, надолу по всички онези стъпала, преди да се опомня. За късмет, имаше такси.
–Такси!
Влязох.
–Юниън Стейшън.
Беше приятно, мекият шум на автомобилни гуми в сутрешния въздух.
–Не, чакайте, – казах. – Карайте към автогарата.
– Кво ти е бе, приятел? – попита шофьорът.
– Току-що убих баща си.
– Убил си баща си?
– Чувал ли си за Исус Христос?
– Много ясно.
– Давай тогава към автогарата.
Един час седях на гарата и чаках автобуса за Ню Орлийнс. Чудех се дали бях убил филипинеца, накрая се качих с машината и куфара, като пъхнах машината дълбоко в багажната ниша отгоре над седалките, не исках нещото да ми падне на главата, беше дълго пътуване с много пиене и флиртуване с червенокоса мадама от Форт Уърт. Аз също слязох във Форт Уърт, но тя живееше с майка си и трябваше да си намеря стая и по погрешка си намерих стая в един бардак, цяла нощ жените крещяха неща като: "Хей! Няма да завреш това нещо в мен за каквито и да е пари!?" Пускаха водата в тоалетните цяла нощ. Врати се отваряха и затваряха.
Червенокосата, тя беше мило невинно създание или очакваше по-свестен мъж. Все едно, аз напуснах града, без да вляза в бикините ѝ. Накрая стигнах до Ню Орлийнс.
Но Дребосъка, помните ли? Оня, с когото се бих в стаята ми. Ами по време на войната го убиха с картечница, чух, че лежал в леглото дълго време, 3-4 седмици, преди да замине, и най-странното нещо наистина, беше ми казал, не, беше ме попитал:
– Представяш ли си, ако някой тъп кучи син си сложи пръста на картечницата и ме пререже надве?
– Значи вината си е твоя.
– Е, знам, че ти няма да умреш пред някоя проклета картечница.
– Сто процента си прав, няма да умра така, бейби. Освен ако не е някоя от картечниците на Чичо Сам.
– Не дрънкай глупости! Знам, че обичаш родината си. Познава се по очите ти! Любов, истинска любов!
Тогава го ударих първия път. Останалата част ви е ясна.
Когато пристигнах в Ню Орлийнс, се постарах да не попадна в бардак, макар че целият град приличаше на такъв.
Седяхме в офиса, след като изгубихме още една от онези игри – резултат 7 на 1, а сезонът беше преполовил и ние бяхме в мазето, 25-о място и аз знаех, че това е последният ми сезон като мениджър на "Сините". Водещият ни батер удряше при 243, а водещият ни хоум рънер имаше 6. Водещият ни питчер стоеше на 7 и 10 със среден брой спечелени рънове от 3.95. Старият Хендерсън извади пиенето от чекмеджето на бюрото си, удари една глътка, тикна бутилката към мен.
– На всичкото отгоре – каза Хендерсън – даже съм лепнал пичи въшки преди 2 седмици.
– Господи, съжалявам, шефе.
– Скоро няма да ми викаш шефе.