Няколко години по-рано се събудих от едноседмичен запой и бях твърдо решен да се самоубия. По онова време живеех с една мацка и не работех, парите бяха свършили, трябваше да се плати наемът и дори да успеех да си намеря някаква работа като за пропадляк, тя щеше да изглежда просто като друг вид смърт. Реших да се самоубия, когато тя излезе от стаята първия път. Междувременно излязох на улицата, малко любопитен, съвсем малко. Какъв е денят, по време на запоите ни – дните и нощите се сливаха, само пиехме и правехме любов непрекъснато. Беше около обед и аз поех надолу по хълма, за да разгледам пресата на ъгъла. Според вестника беше петък, е, петък бе хубав ден като всеки друг. После видях заглавието. БРАТОВЧЕДЪТ НА МИЛТЪН БЪРЛ, УДАРЕН ПО ГЛАВАТА ОТ ПАДАЩА СКАЛА.
Как, по дяволите, да се самоубиеш, като пишат такива заглавия? Откраднах вестника и се върнах в стаята.
– Познай! – казах аз.
– Какво? – попита тя.
– Братовчедът на Милтън Бърл е ударен по главата от падаща скала.
– АРЕ СТИГА БЕ!
– Да.
– Чудя се каква скала го е ударила.
– Смятам, че е била кръгла, гладка и жълта.
– Да, и аз така мисля.
– Чудя се какви очи има братовчедът на Милтън Бърл.
– Предполагам кафеникави, много светлокафяви.
– Светлокафяви очи, светложълта скала.
– ТУП!
– Да, ТУП!
Излязох навън, халосах няколко бутилки и в крайна сметка се радвахме на много приятен ден. Мисля, че името на вестника с онова заглавие беше "Експрес" или "Ивнинг Хералд". Не съм сигурен, както и да е, искам да му благодаря, който и да е вестникът, също и на братовчеда на Милтън Бърл, и на кръглата, гладка жълта скала.
Е, тъй като явно темата е самоубийството, спомням си как някога работех на доковете, имахме навика да обядваме на пристанищата във Фриско, като краката ни висяха от кея. Седя си аз така един ден, когато човекът до мен си сваля обувките и чорапите и ги сгъва старателно до себе си. Седеше до мен. После чух плясъка и той се озова долу. Беше много странно, изкрещя "ПОМОЩ!" точно преди главата му да стигне водата, после се появи малка бълбукаща локва и без да изпитвам нещо особено, аз просто наблюдавах как мехурчетата се издигат, не след дълго някакъв дотича при мен и ми се развика:
– НАПРАВИ НЕЩО! ОПИТВА СЕ ДА СЕ САМОУБИЕ!
– Какво да направя, по дяволите?
– Намери въже, хвърли му въже или нещо друго!
Скочих и изтичах до една барака, където старец увиваше пакети и картони.
– ДАЙ НЯКАКВО ВЪЖЕ!
Той само ме погледна.
– ПО ДЯВОЛИТЕ, ДАЙ МИ ВЪЖЕ, ЕДИН ЧОВЕК СЕ ДАВИ, ТРЯБВА ДА МУ ХВЪРЛЯ ВЪЖЕ!
Старецът се обърна и взе нещо. След това ми го подаде, държеше го с два пръста: беше парченце намачкана бяла връв.
– СКАПАН КУЧИ СИН! – изкрещях аз.
Дотогава един младеж вече се беше събул по гащи, гмурнал се и извадил нашия самоубиец. Младежа го пуснаха от работа до края на деня и му платиха, нашият самоубиец твърдеше, че е паднал случайно, но не можа да обясни защо си е събул обувките и чорапите. Повече не го видях, вероятно е свършил работата през същата нощ. Никога не знаеш от какво се измъчва човек, дори тривиални неща могат да станат ужасни, когато навлезеш в определено умствено състояние, и най-лошото от тревогата, страха, агонията и умората е това, което не можеш да обясниш или разбереш, или дори да помислиш за него. То просто си стои върху теб като метален лист и няма начин да го махнеш, дори и за 25 долара на час. Аз знам. Самоубийство? Самоубийството изглежда непонятно, освен ако ти самият не се замислиш за него. Не е необходимо да членуваш в Съюза на поетите, за да се включиш в клуба. Когато бях по-млад, живеех в евтин хотел и имах един приятел, по-възрастен от мен, бивш мошеник, който почистваше вътрешната част на машините за производство на бонбони. Не е кой знае какво, заради което да живееш, нали? Във всеки случай, пихме заедно няколко нощи и той ми се видя готин, около 45-годишен, освободен и непринуден, изобщо не бе злобен. Казваше се Лy. Бивш миньор в рудник, нос като на ястреб, големи, обезобразени ръце, изтъркани обувки, сплъстена коса, не толкова добър с жените, колкото аз – по онова време, както и да е, той пропусна един работен ден заради запоя и големите захарни момчета го уволниха. Дойде и ми разказа, посъветвах го да забрави за това – работата само изяждаше хубавите часове на човека, не го впечатлих особено с простоватите си приказки и той си тръгна. Няколко часа по-късно слязох до неговата стая, за да изпрося цигари, не отговори на почукването ми, та си помислих, че е вътре пиян. Пробвах вратата и тя се отвори, той лежеше на леглото, докато газта изтичаше, предполагам "Садърн Калифорния Газ Ко". Дори не знаят колко хора обслужват, все едно, отворих прозорците и изключих газовия котлон и газовия нагревател, той нямаше печка. Просто един бивш мошеник, който е загубил работата си като чистач на машини за бонбони, защото е пропуснал един работен ден.