– Шефът ми каза, че съм най-добрият работник, който някога е имал. Проблемът е, че пропускам много дни – два през последния месец, каза, че ако пропусна само още един, с мен е свършено.
Отидох до леглото и разтърсих Лу.
– Скапано копеле!
– Кво?
– Скапано копеле такова! Направиш ли го още веднъж, ще те ритам из целия шибан град!
– Ей, Ски, ТИ МИ СПАСИ ЖИВОТА! ДЪЛЖА ТИ ЖИВОТА СИ! ТИ МИ СПАСИ ЖИВОТА!
Той не спря да повтаря "ти ми спаси живота" в продължение на няколко седмици на запои, навеждаше се към приятелката ми с носа си на ястреб, слагаше обезобразената си ръка върху нейната или, още по-лошо, върху коляното ѝ и казваше:
– Ей, този скапан кучи син ми спаси ЖИВОТА! 'НАЕШ ЛИ Т'ВА?
– Каза ми го много пъти, Лу.
– ДА, ТОЙ МИ СПАСИ ЖИВОТА!
Няколко дни по-късно той си тръгна, с неплатен наем за две седмици, повече никога не го видях.
Тези редове бяха вследствие на махмурлук, но по-добре да говориш за самоубийството, отколкото да го извършиш. Дали е така? Седя на земята до последната си бира и по радиото на пода звучи японска музика, телефонът току-що звънна, някакъв пияница, много далече, от Ню Йорк.
– Слушай, човече, докато вадят на показ по един Буковски на всеки петдесет години, все някак ще кретам.
Позволявам си да се зарадвам на това, да го манипулирам в своя полза, защото имам обширните сини небеса, остра като бръснач треска.
– Човече, помниш ли как пиянствахме? – попита той.
– Да, помня ги.
– К'во правиш сега, пишеш ли още?
– Да, точно сега пиша за самоубийството.
– Самоубийството?
– Да, имам колонка, така да се каже, в нов вестник, който сега стартира – ОУПЪН СИТИ.
– Ще отпечатат ли това за самоубийството?
– Не знам.
Говорим си и след малко той затваря, какъв махмурлук, каква колонка. Спомням си, че като бях дете, имаше една песен "Тъжен понеделник", пускаха я в Унгария, струва ми се. И всеки път, щом пуснеха "Тъжен понеделник", някой посягаше на живота си. Накрая я забраниха, но в момента на моя под по радиото звучи нещо също толкова лошо. Ако не видите тази колонка следващата седмица, може да не е заради темата, междувременно се съмнявам дали не изхвърлям от бизнеса Коутс или Уайнсток.
Беше миналия понеделник сутринта, цялата неделя бях работил до полунощ и после отидох с колата до това място на запалени светлини, занесох стек с шест бири и това ме накара да ги почна. Някой излезе и взе още.
– Трябваше да видиш Буковски миналата седмица – подхвърли същият. – Танцуваше с дъската за гладене, след това каза, че ще ебе дъската.
– Верно ли?
– Верно. После ни чете от стиховете си. Трябваше да му измъкнем книгата от ръцете, иначе щеше да чете стихотворенията си цяла нощ.
Казах им, че там седеше някаква жена с девствен поглед и ме гледаше – каква ти жена, момиче, момиче си беше – и трудно бе да спра.
– Чакай да помисля – рекох им аз. – сега сме средата на юли, а тази година не ми е падало нищо за чукане.
Те се засмяха, решиха, че е смешно, хората, които се уреждат със задник, винаги мислят, че е смешно, ако някой друг не се урежда.
След това те заговориха за младото русо божествено момче, което живееше с три мацки едновременно. Предупредих ги, че когато това хлапе стане на 33, ще трябва да си намери работа. Това прозвуча като плоско и злобно предупреждение. Не ми оставаше нищо друго, освен да пресуша кутията бира и да чакам бомбата да падне.
Взех едно парче хартия отнякъде и когато никой не гледаше, написах: любовта е път със смисъл; сексът е смисъл сам по себе си. Скоро младоците се измориха и трябваше да ходят да си лягат, останахме аз и един стар приятел, горе-долу на моите години, имаме тренинг да откарваме цяла нощ – в поркане, точно така. След като бирата свърши, той намери бутилка уиски, беше стар вестникар, сега редактор в голям парцал в източната част на града. Бъбрехме си приятно – две стари кучета, които твърде добре се разбират. Утрото дойде бързо, към 6.15 сутринта казах, че е време да си вървя, реших да не вземам колата, разстоянието беше около 8 преки, старият ми приятел тръгна с мен към булевард "Холивуд" покрай алеята за боулинг, после старомодно стискане на ръце и се разделихме.