На около две пресечки от вкъщи забелязах жена, която се опитваше да запали колата си и да я изтика настрана от бордюра, имаше си своите проблеми, колата подскачаше напред няколко стъпки, после спираше, тя веднага пак я запалваше, както ми се стори, някак припряно и паникьосано. Колата – последен модел, стоях на ъгъла и я гледах, скоро колата спря точно край мен, точно където стоях на бордюра. Погледнах вътре, там седеше жена. Тя носеше високи токове, дълги черни чорапогащи, блуза, обеци, венчална халка и бикини, без пола, само тези светлорозови бикини, вдишах сутрешния въздух, тя имаше лице на старица и крака и бедра на младо момиче – млади, едри и гладки.
Колата отново подскочи напред, отново спря. Пристъпих напред и наведох глава към прозореца:
– Госпожо, по-добре паркирайте това нещо. Полицията доста щъка в този час на деня. Може да загазите.
– Добре.
Тя направи маневра към бордюра и излезе от колата. Под блузата имаше гърди също на младо момиче, стоеше там с розовите си бикини и дългите си черни чорапи и високите си токчета в 6.25 сутринта в лосанджелиското утро. 55-годишно лице с тяло на 18-годишна.
– Сигурна ли сте, че сте добре? – попитах я.
– Сигурна съм, че съм добре – отговори тя.
– Наистина ли сте сигурна? – попитах аз.
– Сигурна съм, че съм сигурна – рече тя. След това тя се обърна и си тръгна, а аз стоях и гледах въртенето на задника ѝ под този розов стегнат блясък. Задникът си отиваше от мен, отдалечаваше се по улицата между редици от къщи и никой друг наоколо, нито полиция, нито хора, нито дори птичка, само този въртящ се розов млад задник, отдалечаващ се от мен. Твърде къркан бях, за да изохкам; просто усетих разяждаща и дива тъга по още едно хубаво нещо, изгубено завинаги, не бях казал подходящите думи. Не бях казал правилната комбинация от думи, дори не бях опитал. Заслужавах дъска за гладене, така че чудо голямо, просто някаква откачена, шматкаща се в шест сутринта по розови гащи.
Стоях там, гледайки как си отива, момчетата никога нямаше да повярват на това – че си отива, тогава, докато я наблюдавах, тя се обърна и тръгна към мен. Отпред също изглеждаше добре, всъщност колкото повече се приближаваше, толкова по-добре изглеждаше – без да броим лицето. Но моето лице също не трябваше да се брои. Лицето е първото нещо, което не броите, когато късметът ви изневери. Останалото скапване следва в по-бавен ред.
Тя застана до мен. Наоколо все още нямаше никой. Има моменти, когато лудостта стане толкова реална, че престава да бъде лудост, мадамата в розовите гащи се върна и дишаше срещу мен, и ни една патрулка наоколо, и никой нямаше между Венеция в Италия и Венеция в Калифорния, между портите на ада и последното свободно място за паркиране в Палос Вердес.
– Добре, ти се върна – казах аз.
– Исках да видя дали задната част на колата не стърчи на улицата.
И тя се наведе, вече не издържах, сграбчих ръката ѝ.
– Хайде, отиваме вкъщи, ей там зад ъгъла, дай да купим няколко бутилки и да се чупим от улицата.
Тя ме погледна с разнебитеното си лице. Все още не можех да свържа лицето с това тяло. Треперех като вонящ звяр. Тогава тя каза:
– Окей, да вървим.
И ние завихме зад ъгъла, не я докоснах, предложих ѝ цигара, която намерих в джоба на ризата си. Стояхме пред една църква, докато ѝ давах огънче. Всеки момент очаквах да се чуе глас от някоя от съседните къщи: ЕЙ, ЖЕНО, РАЗКАРАЙ СЕ ОТ УЛИЦАТА С РОЗОВИТЕ СИ ГАЩИ ИЛИ ЩЕ ИЗВИКАМ ЧЕНГЕТАТА! Може би си струваше да живееш в предградията на Холивуд, двама-трима вероятно надничаха през пердетата, докато жените им приготвяха закуската, и междувременно пичовете си блъскаха чекии.
Влязохме вкъщи и я сложих да седне и извадих половин кана червено вино, което някакво хипи беше оставило, отпихме тихо. Изглеждаше по-разумна от повечето, не извади от портмонето си снимки на семейството – имам предвид на децата, разбира се, съпругът винаги се появява.
– Повръща ми се от Франк, не ми дава да се забавлявам.
– Така ли?
– Държи ме заключена, писна ми да стоя заключена, скри всичките ми поли, всичките ми рокли, винаги прави така, когато пия. Когато пием.