На моя гаден мъж
Писах ти веднъж
преди
или беше три
пъти
дишам ти в ухото
плъзгайки език по устните си
за да разбереш какво имам предвид
и ти се чувстваш
даа, бейби, чувстваш се добре.
ти казваш: "Хей! Какво правиш,
коя си???"
чувам те как взимаш чаша
наливаш си едно голямо бас държа.
"харесва ми гласът ти, кажи ми как ти е името",
казваш ти, после... аз дишам дълбоко
и силно, а ти започваш да говориш по-тихо,
да ми шептиш, после дишаш заедно с мен
чувам да сваляш бавно
ципа си
затаявам дъх
след това "шляп... шляп, пльок"
"обичам те", казваш ти, "пляк-пляк",
докато оставяш чашата,
за да използваш двете си ръце, "шльок, бльок, пляк"
по-бързо и по-бързо и аз знам,
че си го хванал с ръце,
сега той е сух но не задълго
АААААХ-ох-АААААХ, стена аз
"пльок, бльок"
той го прави – мисля си аз, затварям очи
-ъъъ – ААААААХ, ОООХ!!!
"шляп-шляп", навлажнява се, "пляк, бльок, шляп"
много много хлъзгав; АААХ, ООХ, ДААА!
"точно така, бейби", казваш ти. "мляк-мляк"
"кажи нещо!" викаш ти.
ООООООХ... ГОСПОДИ пищя аз,
после усещам нещо на коленете си...
струйка любовен сок... се стича по тънките ми бедра...
силно присвивам крака, затварям телефона.
Анонимна
Мила Анонимна,
о божичко, бейби, нямам търпение!
Искрено твой,
Чарлс Буковски
Всичко започва и свършва с пощенската кутия и когато намерят начин да махнат пощенските кутии, много от мъките ни ще свършат, точно сега единствената ни надежда е във водородната бомба и колкото и обезкуражен да звуча, това май не изглежда да е най-подходящият цяр.
Така, пощенската кутия: след безсънна нощ излязох на наетата си веранда и погледнах онова голямо сиво като черва безсмислено нещо с увиснал под него безумен паяк, изсмукващ последния шанс за любов от една пеперуда, та стоя си аз така и си мисля, хм, може би наградата "Пулицър" или стипендия от хуманитарните, или моят брой на "Търф Дайджест", и бъркам вътре и хоп, в кутията има едно писмо, познавам почерка, познавам адреса, познавам настроението, формата на всяка ръкописна буква, женския откачен наклонен кръстосан огън на изпълнена с объркани образи дребна душа:
Скъпи бонго,
Днес полях цветята, цветята ми умират, ти как си? Наближава коледа, моята приятелка Лана преподава поезия в лудницата, имат списание, би ли им изпратил нещо твое. Сега трябва да вървя, сигурна съм, че ще се радват да публикуват нещо твое. Децата се прибират скоро, видях последното ти стихотворение в октомврийския брой на "БЛУ СТАРДЪСТ ДЖАКОФ." великолепно беше. Ти си най-великият жив писател на света, децата се прибират скоро, трябва да вървя, трябва да вървя.
С обич,
Меги
Меги не спира да пише тия писма, никога не съм се срещал с Меги, както ви казах, обаче тя праща снимки и на вид е едра и здрава мадама, изпращала е и стихове, нейните стихове, които са малко приятнички, макар че в тях се говори за страдание и смърт, и вечност, и морето – велико, голямо, досадно приятничко нещо, почти като да си се набол с карфица, за да изкрещиш, но не си успял да изкрещиш. Просто още едно женско разочарование от процеса на стареене и от смаляващия ѝ се съпруг; просто още една женска, затъпяла от собственото си лесно предателство от самото начало, която сега си пилее времето в домакинска работа и дребни проблеми с малкия, който също така бързо върви към нула, умножена по нищо.
Именно собственото си мислене жените прилагат в мъжките дела – или нарочно тълкувайки намеренията погрешно, или долавяйки измъчена жертва на кървавия кръст, и в двата случая здравата я оплескват. Дали искат или им се налага, е все едно за жертвата, която, разбира се, е мъжът.
Ако Меги живееше достатъчно близо, доста лесно можех да сложа край на целия този тормоз: щеше да е в бърлогата ми, да вдишва деликатния игрив блясък на поетическите ми очи, походката на пантера, панталоните, скъсани на коленете при падания в два и половина през нощта, да ме сравнява да речем със Стивън Спендър, а аз бих се обърнал и казал на не много членоразделен английски: "Скъпа, след няколко минутки ще ти разкъсам проклетите гащи и ще ти покажа един змей, който ще помниш до гроба. Имам огромен извит пенис като сърп и доста шибани путки са ахвали, щом се озоват на моята втвърдена и омазана с пепел от трева черга, нека само допия това." После фраскаш висока водна чаша чисто уиски, разбиваш чашата в стената и измънкваш под носа си "Вилон похапна пържени цици за закуска," спираш, за да запалиш цигара и щом се обърнеш, проблемите ти са решени: ще си излезе през предната врата, ако остане, заслужава това, което ще получи, както и ти.