В него се говори за вятъра и някаква дребна банална трагедия. XVIII век. Лошият XVIII век.
Обаче аз пак не отговарям, отивам на боклукчийската си работа, там долу ме познават, те са ми шефове, харесва ми. Дават ми да скатавам, не различават Т. С. Елиът от Лорънс Арабски. Фиркан съм два-три дни. И пак си запазвам работата.
Имам си специална система на звънене, която трябва да се включи, преди да си вдигна телефона, не съм сноб, просто не ме интересува какво имат да казват или искат да направят повечето хора – най-вече с моето време, но една вечер, докато се опитвах да спра да залитам, за да се добера до боклукчийската си работа, телефонът звънна. Понеже щях да излизам след няколко минути, реших, че няма какво толкова да ми направят, не беше моят сигнал, но все пак вдигнах слушалката.
– Бонго?
– Ъ? Да?
– На телефона е... Меги.
– А, здравей, Меги.
– Виж, не искам да се натрапвам, просто се побърквам.
– Ъхъ. Всички сме така.
– Недей да мразиш писмата ми.
– Виж, Меги, нещата стоят така. Аз наистина не мразя писмата ти. Те наистина са толкова приятнички, че...
– О, толкова се радвам!
Не ме остави да довърша, исках да ѝ кажа, че писмата ѝ са толкова приятнички, че направо ме ужасяват със своите домакински скучнотии. Но тя така и не ме остави да довърша.
– Много се радвам.
– Ъхъ – казах аз.
– Но не си ни изпратил стихове за часовете ни в клиниката.
– Опитвам се да намеря нещо подходящо.
– Сигурна съм, че всичко твое ще свърши работа.
– Мъчителят понякога е добър в злонамерените намеци.
– Какво искаш да кажеш?
– Нищо.
– Бонго, не пишеш ли вече? Помня времето, когато се появяваше във всеки брой на "Блу Стардъст". Лили пише, че не си пращал от години, да не си забравил "малките"?
– Никога няма да ги забравя тия копелдаци.
– Какъв си странен, но искам да кажа вече не пращаш ли свои творби?
– Ми примерно в "Евъргрийн."
– Искаш да кажеш, че са те приели?
– Един-два пъти. Обаче имай предвид, моля те, че "Евъргрийн" не е какво да е списание, пиши на Лили. Кажи ѝ, че съм дезертирал от барикадите.
– О, Бонго, от мига, в който за пръв път четох стиховете ти, знаех, че си предопределен, още пазя първата ти стихосбирка – "Христос пълзи назад." Ох, Бонго, Бонго.
Отървах се от нея, като ѝ казах, че трябва да ходя да събера малко боклук, междувременно си мислех, на кого пък ще му се прище да изправя гънките на сушени сливи? Те определено не са вкусни: може би са малко като изсушени изстудени лайна, единственото хубаво в тях са самите гънки, студените гънки и тая хлъзгава ледена костилка, която се плъзга от езика към небцето ти като нещо живо.
Отидох и си отворих бира. Реших, че не мога да работя този ден. Хубаво беше да си седя на един стол. Надигни бутилката и всичко да върви по дяволите. Познавах една, дето твърдеше, че е спала с Паунд в Сейнт Лиз. Отървах се от нея след прекалено дълга кореспонденция, като глупашки настоявах, че и аз знам как да пиша и че намирам "Кантос" за тъпи.
Писмата на Меги бяха навсякъде, имаше едно старо на пода до пишещата машина, станах, отидох до него и го вдигнах:
Скъпи бонго,
Връщат всичките ми стихотворения, е, ако не познават добрата поезия, това си е техен проблем, все още от време на време чета първата ти книга "ХРИСТОС ПЪЛЗИ НАЗАД." и всичките ти други книги, стига да съм сигурна, че мога да издържа цялата им ужасна глупост. Децата скоро се връщат.
Обичай ме,
Меги
П. С. Съпругът ми се шегува с мен: "Бонго не е писал от доста време, какво се е случило с Бонго?
Изпразвам бутилката бира. Хвърлям в кофата, сега виждам: мъжът ѝ я опъва три пъти седмично, косата ѝ като ветрило на възглавницата, както обичат да се изразяват авторите на книги със секс. Всъщност тя си представя, че той е Бонго. Той си представя, че е Бонго.
"О, бонго! бонго!", казва тя.
"Идвам, миличка", казва той.
Отварям си още една бира и отивам до прозореца, обикновеният мрачен стерилен безсмислен ден на Лос Анджелис. Все още съм жив, в известен смисъл, много време мина от първата стихосбирка; много време от размириците в Уотс. Пропиляхме се. Джон Брайън иска колонка, бих могъл да му кажа за Меги. Но историята с Меги не е завършена. Тя ще е в пощенската ми кутия утре сутринта, ако бях в киното, можеше да се справя с това:
"Глей сега, Джонка, има една фльорца, чат ли си? Тормози ме, чат ли си? Знаеш к'во да направиш, не оплесквай работата, дай ѝ оня 14-инчов кур и я разкарай от главата ми, чат ли си? Ще я намериш, тя е в онази стая с прахосмукачка и гледа с тъжни очи, чат ли си? Стая, пълна със списания за поезия, нещастна е. Мисли си, че животът я е разпънал на кръст, ама всъщност хал хабер си няма какъв е животът, чат ли си? Оправи я: дай ѝ четиринайсетака."