Никога повече не го видях, нито пък съм правил особени опити да го търся.
В нощта, когато дойде 150-килограмовата курва, бях готов, никой друг не беше готов, но аз бях готов. Тя отвсякъде бе адски тлъста и не особено чистоплътна. Откъде, по дяволите, бе дошла и какво искаше и как бе оцеляла досега, беше въпрос, който можеше да зададеш на което и да е човешко същество, и така ние пихме, пихме и се веселихме и аз седях до нея, притиснат в нея, подсмърчайки и смеейки се, и надървяйки се.
– Бейби, бейби, мога да те подпра с такова нещо, което ще те разреве, вместо да те разсмее.
– Ха хахахахаха, ха – изсмя се тя.
– Вкарам ли го, главата ми ще стигне чак до твоята глава, през стомаха и хранопровода, нагоре през трахеята, мда!
– Ха хахахахаха, ха!
– Мама му стара, обзалагам се, че като сереш, бузите на гъза ти увисват до земята, а? И като сереш, скъпа, запушваш канала за цял месец, а?
– Ха хахахахаха, ха!
Когато стана време да затварят, си тръгнахме заедно – аз: 180 сантиметра и 75 килограма, тя: 150 сантиметра и 150 килограма, самотният и нелепият свят вървяха по тротоара заедно, най-накрая си набавих задник, по-свестен от дупка от чеп.
Стигнахме до входа на квартирата ми. Бръкнах да си извадя ключа.
– Божичко – чух да казва тя, – какво е това?
Огледах се. Зад нас имаше една много семпла и малка сграда с много прост знак: СТОМАШНА БОЛНИЦА.
– А, това ли? Посмей се сега, бейби, харесвам смеха ти, искам да те чуя как се смееш сега, скъпа!
– Това е труп, изнасят труп!
– Един приятел, едно време играеше ръгби, беше защитник в Ред Грейндж. Видях го следобед, изглеждаше си добре. Дадох му пакет цигари, измъкват умрелите нощем, всяка нощ ги виждам да изнасят един-двама пътници, кофти работа да го правят по светло.
– Откъде знаеш, че това е твоят приятел?
– Костна структура, форма на главата под чаршафа, една нощ бях къркан и почти реших да отмъкна един труп, когато тия се върнаха вътре, не знам какво щях да правя с проклетото нещо. Сигурно щях да го подпра в някой гардероб.
– Сега къде отиват?
– Да вземат друг труп. Как ти е стомахът?
– Добре, добре!
Качихме се горе някак си, макар че на едно място тя залитна и си помислих, че ще отнесе цялата западна стена.
Разсъблякохме се и аз я възседнах.
– Божичко! – казах аз – покажи ми малко движение! Недей просто така да си лежиш като грамадна кофа маджун! Вдигни ги тия грамадни колосални секвоени крака... мамче, не мога да те намеря!
Тя започна да се хили:
– О, хихихихихи, о, хихихихихихихихи!
– Ох, мама му дееба! – изръмжах. – Мърдай! Друсай!
И тогава тя наистина почна да скача и да се врътка. Аз се държах за нея и се опитвах да намеря ритъма: тя се въртеше доста добре, но беше така: първо въртене, после нагоре-надолу и после пак въртене, схванах ритъма на въртенето, обаче при нагоре-надолуто на няколко пъти бях изхвърлян от седлото, искам да кажа палубата се вдигаше нагоре, докато я удрях, което си е добре при нормални условия, обаче с нея когато ударех в палубата, сблъсъкът съвсем ме мяташе от седлото, а често дори почти падах от леглото на пода. Помня как по едно време едва не сграбчих едно грамадно цицорище, ама то беше такова ужасяващо и непристойно на вид нещо, че просто увиснах отстрани на матрака като гладна дървеница, наклоних се отново напред и се хвърлих като някакво куче обратно по средата на ония 150 килограма и отново потънах в средата на онова "о, хихихихихи, о, хихихихихи", и пак я яхвах и пак увисвах и не знаех дали аз чукам или мене ме чукат, но човек рядко знае.
– Нека милостивият Господ да е с нас – прошепнах в едното ѝ тлъсто, горещо, мръсно ухо.
И двамата бяхме пияни на мотики и бъхтихме ли, бъхтихме, аз изпадах отново и отново, но скачах обратно в битката, сигурен съм, че и двамата искахме да приключим, но някак си нямаше изход. Понякога сексът може да се превърне в най-ужасната задача, дори по едно време в отчаянието си сграбчих едната от ония ми ти огромни гърдища и я вдигнах като провиснала палачинка и натъпках едно зърно в устата си. Имаше вкус на тъга, на гума и агония и развалено кисело мляко, изхвърлих нещото от устата си с отвращение и пак заблъсках.