– Изхвърлих всичките ти дрехи през прозореца – съобщих аз.
– Какво? – ръката ѝ се дръпна от топките ми, очите ѝ се разшириха.
– Но излязох и ги събрах, нека ти разкажа за това.
Отидох и сипах още две питиета.
– Знаеш ли, че за малко не ме уби, а?
– Какво?
– Искаш да кажеш, че не си спомняш?
Седнах на стола, тя дойде при мен и погледна темето ми.
– О, горкичкият ми бейби. Боже, съжалявам.
Тя се наведе и целуна кървавия белег много нежно, заврях ръце под полата ѝ и отново се вплетохме един в друг. Трябваха ми около 45 минути, ето ни, боричкащи се по средата на стаята сред бедност и счупени стъкла, нямаше да има бой тази вечер, никъде нямаше нито курви, нито безделници, любовта победи, а чистият линолеум се клатушкаше с нашите сенки.
Ню Орлийнс, френският квартал, и аз стоях на тротоара и наблюдавах как един пияница се подпира на стената, и пияницата плачеше, и италианецът го питаше:
– Французин ли си?
И французинът отговори:
– Да, французин съм.
И италианецът го цапна много силно в лицето, удряйки главата му в стената, и попита отново пияницата:
– Французин ли си? – и жабарят отговори да, а макаронаджията го удари още веднъж, като в същото време повтаряше отново и отново: – аз съм ти приятел, аз съм ти приятел, само се опитвам да ти помогна, не разбираш ли това? – И французинът казваше да, а италианецът го удряше отново, имаше и друг италианец, който седеше в колата си и се бръснеше с помощта на джобно фенерче, закачено над главата му и осветяващо лицето му. Всичко изглеждаше доста странно. Седеше си той там с крем за бръснене по цялото лице и се бръснеше със своя дълъг отворен бръснач. Той просто не обръщаше внимание на случващото се и спокойно се бръснеше в нощта, всичко бе наред, докато французинът не се свлече от стената и не залитна към колата. Французинът сграбчи вратата на колата и извика "помощ!" и италианецът го удари отново, "аз съм ти приятел, аз съм ти приятел!"
И французинът падна върху колата и я разтресе и италианецът вътре очевидно се поряза и изскочи от колата целия омазан с крем за бръснене и кървяща рана на лицето и каза: "Коп'ле!", и започна да реже лицето на французина и когато французинът вдигна ръце, той тръгна да реже и тях.
– Коп'ле, ти, мръсно коп'ле!
Това беше втората ми нощ в града и ми бе много тежко да го понеса, затова влязох в бара и седнах и пичът до мен се обърна и ме попита:
– Ти французин ли си или италианец?
И аз отговорих:
– Всъщност съм роден в Китай, баща ми беше мисионер и един тигър го уби, когато бях малък.
В този момент някой започна да свири на цигулка зад мен и това ме спаси от други въпроси, пийвах си бира. Когато цигулката спря да свири, някой седна от другата ми страна.
– Казвам се Сандерсън. Изглежда, че имаш нужда от работа.
– Имам нужда от пари. За работа не съм умрял.
– Единственото, което трябва да правиш, е да седиш на този стол за по няколко часа вечер.
– Къде е уловката?
– Осемнадесет долара на седмица и ръцете далече от касата.
– Как ще ме накараш да не го правя?
– Плащам осемнадесет долара на седмица на един друг, за да те наблюдава.
– Ти французин ли си?
– Сандерсън. Шотландец-англичанин. Далечен роднина на Уинстън Чърчил.
– Знаех си, че в теб има нещо сбъркано.
Беше място, където таксиджиите от тази таксиметрова компания идваха да налеят бензин, аз наливах бензин, вземах парите и ги хвърлях в касата, по-голямата част от нощта седях на стол. Работата вървеше добре през първите 2-3 вечери, имаше малък спор с таксиджиите, които искаха да им сменям спуканите гуми. Някакво италианско момченце се обади по телефона и вдигна скандал на шефа, че нищо не съм бил правил, но аз си знаех защо съм там – да пазя парите. Старецът ми беше показал къде стоеше пистолетът, как да го използвам и да се старая таксиджиите винаги да си плащат за използвания бензин и масло, но аз нямах желание да пазя $$$$$$ за осемнадесет кинта на седмица и тук Сандерсън бе сбъркал в преценката си. Аз щях да прилапам парите, ама моралът нещо объркваше работата: навремето някой ми беше втълпил идиотската идея, че да се краде е лошо, и доста зор виждах, за да преодолея предразсъдъците си. Междувременно работех върху тях, срещу тях, с тях, нали разбирате.
Около четвъртата нощ една дребна негърка застана на прага, тя просто стоеше там и ми се усмихваше, трябва да сме се гледали около 3 минути.
– Как я караш? – попита тя. – казвам се Елзи.