– Заек овен кей рем – казах аз.
– Стреляй педераст проклет куц – отвърна Стайнфелт.
– Призраци – казах аз. – Призраци долу леко.
– Да ти го начукам – отговори Стайнфелт.
Затвори.
Когато слязох долу, Максфийлд правеше свирка на трупа.
– Винаги съм те подозирал – рекох аз.
– Гадняр гадняр ви ме – той вдигна устата си, за да ми отговори.
– Това пък какво общо има? – попитах аз.
– Пляк – отвърна той.
Седнах върху неработещата пералня.
– Слушай, ако искаме да имаме по-добър свят – подех аз, – не трябва само да се бием по улиците, трябва да се бием във и със умовете си. Освен това ако жените ни не могат да поддържат ноктите на краката си чисти, работата е ясна: не могат да поддържат и путките си чисти. Преди да ощипеш женски задник, накарай я да си събуе обувките.
– Пляк – каза той. Стана, задоволен, и извади очните ябълки на трупа, с джобното си ножче, дръжка със свастика. Приличаше на Селин[10] в най-добрата му форма, глътна очните ябълки.
Двамата седнахме и зачакахме.
– Чел ли си "Съпротива, бунт и смърт"[11]?
– Страхувам се, че да.
– Крайната опасност предпоставя крайна надежда.
– Имаш ли джойнт? – попитах.
– Разбира се – отвърна той.
Веднага щом свих коза и го запалих, се пресегнах и притиснах червения крайчец в косматата му китка.
– Ох, по дяволите! – рече той. – Ох! Престани де!
– Имаш късмет, че не го заврях в косматия ти задник.
– Де тоя късмет.
– Съблечи се.
Той ме чу.
– Разтвори си бузите.
– Полагам клетва – каза той. – към...
Шеразада[12] на Римски-Корсаков[13] се разнесе по жиците над главите ни, напъхах го, не, напъхах червеното крайче.
– Исусе – каза той.
Държах го вътре.
– Защо вдигнаха тази врява?
– Исусе – каза той.
– Попитах те нещо! Защо го направиха?
– Направиха го – отвърна той, – направиха го, защото го направиха, аз съм рожба на невежеството си!
– Хайде да стигнем до дъното на това нещо – предложих аз, като вкарах цялата горяща цигара. Коктейли.
– Исусе – каза той, – ох, сладък Исусе!
– Почти всеки човек знае докъде стига малоумието му, но кой може да изживее краткия сладък блясък на неговия изпадащ в екстаз-мекстаз гений?
– Само ти, Чарлс Буковски!
– Ти си великолепен човек, Максфийлд.
Извадих цигарата, помирисах я, не, дръпнах си и я хвърлих.
– По мъжки задник биеш всички, бейби – казах аз. – седни.
– Така си е.
Седнах.
– Значи всъщност – подех отново – лесно е да разбереш Камю, ако ми следиш мисълта, като Брук, като Банко, като Секстина-вик, нещо такова, великолепен писател, но се подхлъзна.
– За какъв вик ми говориш, по дяволите? – попита той.
– Имам предвид писмата до КОМБА[14]. Имам предвид речите, изнесени пред Дружеството за приятелство с Франция. Имам предвид изказванията, направени в доминиканския манастир на Латур-Мобург през 1948 г. Имам предвид отговора до Габриел Марсел. Имам предвид речта, която изнася на трудовата борса в Сент Етиен на 10 май 1958 г. Имам предвид речта от 7 декември 1955 г. на банкет в чест на президента Едуардо Сантос, редактор на "Ил Тиемпо", изгонен от Колумбия от диктатурата. Имам предвид писмото до Азиз Кесу. Имам предвид интервюто в "Деман", брой от 24-30 октомври 1957.
Имам предвид, че е подхлъзнат, изхвърлен извън борда, преебан, прецакан. Умря в кола, която не караше, много е хубаво да си готин пич и да навлезеш в полето на човешките работи; друго нещо е да видиш малко лайно като теб как яко шашка хората с човешките работи, големите се превръщат в големи мишени за малките хора – малки хора с пушки, пишещи машини, неподписани бележки под вратата, значки, палки, кучета, всички тези неща на малките хора също вършат работа.
– Защо не ходиш да си го начукаш? – попитах го аз.
– Баналните ядове като баналните путки ще изчезнат в октомврийското слънце.
– Звучи добре, а другите видове?
– Същото.
– Господи – отроних аз. – Господи.
– Честно казано – рече той, като сложи главата си, не ръката си, на коляното ми, – наистина не мога да ти отговоря защо вдигнаха тази врява.
– Може ли да е бил Камю?
– Какво?
– Да е вдигнал врявата.
– Не, по дяволите!
– Той щеше ли да има мнение по тоя въпрос?
– Да, по дяволите!
Двамата дълго мълчахме.
– К'во ще правим с мъртвеца? – попитах аз.
– Аз вече го направих.
– Имам предвид сега!
– Твой ред е.
– Забрави.
10
11