Случи се три нощи по-късно, докато пиехме. Мириам каза:
– Чух, че си чукал дебеланата от задната къща.
– Тя не е точно дебела – отвърнах аз.
– Добре де, но аз не мога да го приема, не и докато съм на работа, късаме.
– Мога ли да остана за през нощта?
– Не.
– Ами къде ще отида?
– Върви по дяволите!
– След всичкото време заедно?
– След всичкото време заедно.
Опитах се да я убедя, но не стана по-добре, тя просто се ядоса още повече.
Не беше трудно да си събера багажа, имах само парцали, които заеха половината от един мукавен куфар, за щастие имах малко пари и си намерих хубав апартамент на "Кингсли Драйв" срещу много приличен наем. Но не можех да проумея как Мириам е разбрала за Масленка, без да подозира Рени. След това навързах нещата. Те всички бяха приятелки, общуваха помежду си, директно или духовно, или по начин, по който само жените общуват и ние мъжете не можем да разберем, прибавяш и малко външна информация и с горкия човек е свършено.
Понякога, докато карах по "Уестърн Авеню", разглеждах билбордовете. Тя беше там – Рени Фокс. Само че не беше звездата на шоуто, името на главната стриптийзьорка бе изписано с удебелени неонови букви, а под него – Рени и две или три други жени. Така и не влязох вътре.
Видях Мириам още веднъж, пред кварталния магазин, беше с кучето, той скачаше по мен, аз го погалих и го сборих.
– Във всеки случай, кучето ми липсва – казах ѝ аз.
– Знам. Една вечер го доведох да те види, но преди да позвъня, чух някаква кучка да се кикоти вътре, не исках да ви прекъсвам, затова си тръгнах.
– Вероятно ти се е счуло. Никой нямаше.
– Нищо не ми се е счуло.
– Слушай, трябва да намина някоя вечер.
– Не, недей, имам готин приятел, има добра работа, той работи! Не се страхува от работа!
И с тези думи те се обърнаха – жена и куче – и си тръгнаха от мен, от моя живот и от страховете ми, като си въртяха задниците, после застанах и се загледах в минаващите хора. Нямаше никой, светофарът светеше червено, аз гледах, когато светна зелено, пресякох безмилостната улица.
Един от най-добрите ми приятели – поне аз го имам за приятел – един от най-добрите поети на нашето време страда, точно в момента, в Лондон, от това, и гърците са го знаели, също и древните, и то може да сполети мъжа на всяка възраст, но най-добрата възраст за него е след четирийсет и пет към петдесет и аз го приемам като неподвижност – слабост в движенията, все по-голяма липса на интерес и почуда; приемам го като позицията на замръзналия мъж, макар че едва ли изобщо е позиция, но то може да ни позволи да гледаме на трупа с някакво чувство за хумор; иначе чернотата би дошла твърде много, всички мъже страдат, от време на време, от позицията на замръзналия мъж, а тя се разбира най-добре по такива категорични думи като: "Просто не мога." или: "Майната му на всичко." или: "Много му здраве на Бродуей." Но обикновено бързо се възстановяват и продължават да бият жените си и да ходят на работа навреме.
Но за моя приятел позицията на замръзналия мъж не може да се захвърли под дивана като детска играчка, само ако можеше! Пробвал е лекари в Швейцария, Франция, Германия, Италия, Гърция, Испания и Англия и те нищо не са могли да направят. Един го лекува от глисти, друг му забива малки игли по ръцете и врата и гърба, хиляди малки игли. "Ето с това може да стане," ми писа той, "Иглите може да свършат работа." от следващото писмо разбрах, че изпробва някаква вуду измишльотина, в следващото разбрах, че не опитва нищо. Окончателният замръзнал човек, един от най-добрите поети на нашето време, прикован там в леглото си в малка и мръсна лондонска стая, умиращ от глад, едва поддържан жив от подаяния; взиращ се в тавана си и неспособен да напише или изрече нито думичка, и в крайна сметка без да му пука дали ще го направи или не. Името му е известно по целия свят.
Бих могъл и мога добре да разбера изпадането на тоя велик поет в буре с лайна, тъй като, странно, но доколкото си спомням, аз съм роден в позицията на замръзналия мъж. Един от случаите, за които се сещам, е веднъж когато баща ми, страхлив зъл скот, ме биеше в банята с дългия си кожен каиш за острене на бръсначи, или ремък, както му викат някои, той ме биеше доста редовно; бях извънбрачно дете и мисля, че той обвиняваше мен за всичките си проблеми, ходеше насам-натам и си пееше: "Ех, докато нямах жена, в джоба звънтеше пара!" Обаче той не пееше често. Беше твърде зает да ме бие. За известно време, някъде преди да стана на седем-осем, той почти ми вмени това чувство на вина. Понеже не можех да разбера защо ме бие. Много усърдно търсеше причини, трябваше да му кося тревата веднъж седмично, един път по дължина и после напряко, после да подрязвам по ръбовете с ножица, и ако пропуснех една- единствена тревичка където и да е по предната или задната морава, баща ми ме пребиваше като куче. След боя трябваше да изляза да поливам ливадите, в същото време останалите хлапета играеха бейзбол или футбол, растяха и ставаха нормални човешки същества. Големият момент винаги настъпваше, когато старият се просваше на моравата и изравняваше очи с тревата, винаги успяваше да открие някоя тревичка.