– Ето, виждам я! Пропуснал си една! Пропуснал си една!
После се провикваше към прозореца на банята, където майка ми, фина немска дама, винаги стоеше по това време на процедурата.
– Пропуснал е една! Виждам я! Виждам я!
После чувах гласа на майка ми:
– Ау, пропуснал е една? Ау, срамота, срамота!
Наистина смятам, че и тя е обвинявала мен за всичките си проблеми.
– В банята! – изкряскваше той. – В банята!
И така аз отивах в банята, каишът излизаше и боят започваше. Но въпреки че болката беше ужасна, аз самият се чувствах доста далеч от всичко това. Искам да кажа, всъщност не ме интересуваше; това не означаваше нищо за мен. Изобщо не бях привързан към родителите си, така че не чувствах да има някакво нарушение на любовта или доверието, или топлината, най-кофти беше плачът, не исках да плача, това бе мръсна работа, както косенето на моравата, както когато после ми даваха възглавницата да седя на нея, след боя, след поливането на ливадата, аз и не исках възглавницата, затова, понеже не исках да плача, един ден реших да не го правя. Чуваше се единствено шибането на каиша по голия ми задник, издаваше един особен месест гнусен звук в тишината, а аз се пулех в плочките на банята. Течяха сълзи, но аз не издадох нито гък. Баща ми спря да ме налага, обикновено ми удряше петнайсет-двайсет каиша. Спря само след седем-осем. Изскочи от банята:
– Мамче, мамче, мисля, че момчето ни е откачено, не плаче, когато го бия!
– Мислиш, че е откачен ли, Хенри?
– Да, мамче.
– Ау, колко лошо!
Това просто беше първата видима проява на замръзналото момче, знаех, че нещо не ми е наред, но не се смятах за луд. Просто не можех да разбера как другите хора могат така лесно да се ядосат и после също така лесно да забравят яда си и да станат весели, и как може да се интересуват от всичко, при положение, че всичко е толкова тъпо.
Не ме биваше много в спорта или в играта с другарите ми, защото имах твърде малко опит. Не бях истинско мамино синче – не изпитвах страх или физическа слабост, а понякога правех абсолютно всичко по-добре от който и да е от тях – но само понякога, – това някак нямаше значение за мен. Когато се сбиех с някой приятел, никога не можех да се ядосам, приемах борбата като нещо нормално. Нямаше друг изход, бях замръзнал, не можех да разбера гнева и настървението на противника си. Озовавах се по-скоро в ситуация да изучавам лицето и поведението му, объркан от тях, отколкото да се опитвам да го победя, от време на време му стоварвах хубав удар, за да видя дали мога, после пак изпадах в летаргия.
След това, както винаги, баща ми изскачаше от къщата:
– Стига толкова! Дотук с боя. Край. Капут! Стига!
Момчетата се страхуваха от баща ми. Всичките се изпаряваха.
– Не си кой знае какъв мъж, Хенри. Пак те набиха!
Не отговарях.
– Мамче, момчето ни се остави оня Чък Слоун да го набие!
– Нашето момче?
– Да, нашето момче.
– Срамота!
Предполагам, баща ми накрая разпозна замръзналия мъж в мен, обаче извлече от ситуацията пълна полза за себе си.
– Децата трябва да се гледат, не да се слушат – възкликваше.
Нямах нищо против, нямах какво да кажа. Не ме интересуваше. Бях замръзнал.
Рано, късно и завинаги.
Започнах да пия на около 17 с по-големи момчета, които скитосваха по улиците и обираха бензиностанции и магазини за алкохол, мислеха, че отвращението ми от всичко е липса на страх, че това, че не се оплаквам от нищо, е мъжкарство. Бях популярен и не ми пукаше дали съм популярен или не. Бях замръзнал, слагаха огромни количества уиски и бира, и вино пред мен. Изпивах ги. Нищо не можеше да ме напие, да ме напие истински и окончателно, другите падаха по земята, биеха се, пееха, перчеха се, а аз седях тихо на масата и пресушавах поредната чаша, чувствах се все по-далеч от тях, чувствах се изгубен, но не по болезнен начин, просто електрическа светлина и звуци, и тела, и почти нищо друго.