Но още живеех с родителите си и това беше по време на депресията, 1937 г., беше невъзможно някой 17-годишен да си намери работа, прибирах се от улиците колкото по навик, толкова поради реалността, и чуках на вратата.
Една нощ майка ми отвори прозорчето на вратата и изкрещя:
– Пиян е! Пак е пиян!
И чух великия глас отвътре в стаята:
– Пак е пиян?
Баща ми се показа на прозорчето:
– Няма да те пусна вътре, ти си позор за майка си и за страната си.
– Тук навън е студено, отвори вратата или ще я разбия, дойдох дотук, за да вляза, това е всичко.
– Не, синко, не заслужаваш къщата ми. Ти си позор за майка си и за...
Отидох до задната част на верандата, сниших рамо и атакувах, в действието ми и в движението ми нямаше гняв, само нещо като математика – щом си стигнал до определено число, продължаваш сметката, блъснах се с все сила във вратата, тя не се отвори, но точно през средата се появи голяма цепнатина, а ключалката сякаш беше наполовина счупена, върнах се в края на верандата, сниших рамо отново.
– Добре, влизай – каза баща ми.
Влязох, но после ония погледи на ония лица, анемични, безизразни, противни, кошмарни, картонени изражения накараха стомаха ми да къркори от алкохола, догади ми се и се издрайфах върху изящния им килим, който беше украсен с "Дървото на живота". Повърнах, обилно.
– Знаеш ли какво правим с куче, което сере на килима? – попита баща ми.
– Не – казах аз.
– Ами навираме му носа в ЛАЙНОТО! За да не го прави НИКОГА ВЕЧЕ!
Не отговорих, баща ми дойде до мен и си сложи ръката зад врата ми.
– Ти си куче – каза той.
Не отговорих.
– Знаеш какво правим с кучетата, нали?
Продължи да натиска главата ми надолу, към локвата ми от повърнато върху "Дървото на живота".
– Навираме носовете им в собствените им лайна, за да не серат никога повече.
Майка ми, фина немска дама, стоеше там по нощница и гледаше мълчаливо, винаги съм си мислел, че тя иска да бъде на моя страна, но това бе едно напълно погрешна идея, произхождаща от факта, че някога съм смукал зърната ѝ. Освен това аз не вземах никаква страна.
– Слушай, татко – казах аз, – ПРЕСТАНИ.
– Не, не, ти знаеш какво правим с едно КУЧЕ!
– Моля те да престанеш.
Той продължи да натиска главата ми надолу, надолу, надолу, надолу, носът ми стигаше почти до повърнатото, макар че бях замръзналият мъж, замръзнал все пак означава замръзнал, а не разтопен, просто не виждах причина носът ми да бъде навиран в собственото ми повърнато, ако имаше причина, сам щях да си навра носа там. Не че ме беше ГРИЖА, не опираше до ЧЕСТ или ГНЯВ. Опираше до това, че ме изблъскваха от моята си лична МАТЕМАТИКА. Бях, да използвам любимия си термин, отвратен.
– Престани – казах аз. – За последен път моля те да престанеш!
Той почти навря носа ми в повърнатото.
Извърнах се на пети, стъпих здраво на крака, фраснах го с пълен плавен и величествен ъперкът изотдолу, фраснах го силно и здраво и много точно по брадичката и той падна назад, тежко и тромаво, цяла брутална империя, сгромолясана като купчина лайна, и накрая той се строполи на дивана си, дум, с опънати ръце, с очи като на упоено животно. Животно кучето се бе извърнало, аз отидох до канапето, очаквах да се изправи, той не се изправи, просто продължи да ме гледа втренчено, нямаше да се изправи, при цялото си настървение баща ми е бил страхливец, не бях изненадан, после си помислих, баща ми е страхливец и затова сигурно и аз съм страхливец, но нали бях замръзнал мъж, не ме болеше от това. То нямаше значение дори когато майка ми започна да дращи лицето ми с нокти, пищейки отново и отново:
– Ти удари БАЩА си! Ти удари БАЩА си! Ти удари БАЩА си!
Нямаше значение, и накрая обърнах лице изцяло към нея и я оставих да дере и пищи, да дращи с нокти, да разкъсва плътта на лицето ми, шибаната кръв капеше и плискаше и се стичаше по врата и ризата ми и опетняваше шибаното "Дърво на живота" с точици и пръски и парченца месо. Чаках, без да ме интересува вече.