подпис "X" (известен поет... редактор).
Е, приятелят ми от Лондон го казва доста по-добре от мен, но колко добре, колко много добре знам за какво говори. И един свят, пълен с енергични мошеници с изкривени от темпото мозъци, само би ни порицал за леността или за някакъв безобразен мързел или за самосъжалението. Но не става дума за нито едно от тези неща. Само замръзналият мъж в клетката го разбира, но ще трябва, мамка му, да се отделим от нашия път и да чакаме, и какво да чакаме? Така че наздраве, приятели, дори едно джудже може да се надърви, а аз съм Матео Плач и Никлос Комбац едновременно, и само Марина, малката ми дъщеря, може да донесе светлина по пладне, тъй като слънцето ще си мълчи. А на площада между крайната постройка и "Юниън Стейшън" старците седят в кръг и гледат гълъбите, седят в кръг с часове и гледат нищото, замръзнал съм, но мога да плача. А нощем ще се потим в безсмислени сънища, има само едно място, където да отидем, тралалала. Лала. Ла.
Срещнах я в една книжарница, носеше много къса тясна пола, огромни високи токчета, а гърдите ѝ изпъкваха съвсем ясно дори и под широкия син пуловер, лицето ѝ доста остро, строго, без грим, долната ѝ устна като че ли не стоеше в съвсем правилно положение, но с такова тяло човек би могъл да прости доста неща. Много странно ми се видя обаче, че край нея не се възправя с грамадните си размери някой мъжага охранител, после видях очите ѝ – божичко, те сякаш нямаха зеници – само този дълбок дълбок мрачен блясък, стоях там и я гледах как се навежда отново и отново. Протягаше се надолу за книги или се изпъваше нагоре, късата пола се вдигаше и ми разкриваше дебели и вълшебни бедра, преглеждаше книги за мистицизъм, аз оставих моята "Как да победим конете" и се приближих.
– Извинете – казах аз. – сякаш магнит ме притегля. Боя се, че това са очите ви – излъгах.
– Съдбата е Бог – рече тя.
– Вие сте Бог, вие сте моята Съдба – отговорих. – Мога ли да ви почерпя едно питие?
– Разбира се.
Влязохме в съседния бар и останахме там, докато затворят. Говорих ѝ разни неща, смятайки, че това е единственият начин, и беше. Заведох я вкъщи и тя беше чудесна в леглото, ухажването ни продължи 3 седмици, когато ѝ предложих да се омъжи за мен, тя ме погледна продължително, толкова дълго ме гледа, че си помислих, че е забравила въпроса.
Накрая продума:
– Ами добре, но аз не те обичам, просто чувствам, че трябва да... се омъжа за теб. Ако беше само любов, бих отказала, нали разбираш... нямаше... да излезе нищо особено, макар че каквото има да става, си става.
– Добре, захарче – казах аз.
След като се оженихме, изчезнаха всички къси поли и високи токове и тя се развяваше наоколо в дълга червена кадифена роба до глезените ѝ. Не беше съвсем чиста роба. А с нея носеше изтъркани сини чехли, излизаше в тоя вид на улицата, на кино, навсякъде, и особено на закуска обичаше да си вее ръкавите на робата над филията с масло.
– Хей! – възкликвах аз. – Цялата се мажеш с масло!
Тя не отвръщаше, поглеждаше през прозореца и казваше:
– ООООООО! Птичка! Птичка на дървото! ВИДЯ ЛИ птичката?
– Аха.
Или:
– ООООООО! ПАЯК! Погледни милото Божие създание! Много обичам паяците! Не мога да разбера хората, които ги мразят! Ти мразиш ли паяците, Ханк?
– Наистина не ми пука особено за тях.
Навсякъде вкъщи имаше паяци и буболечки, и мухи, и хлебарки. Божии създания, тя беше ужасна домакиня, казваше, че домакинската работа не е важна. Мислех си, че просто е мързелива, и започвах да си мисля, леко шантава, наложи се да наема домашна прислужница, Фелика. Жена ми се казваше Йевона.
Една вечер се прибрах и ги заварих двете да мажат някакво мазило по гърба на огледалата, размахвайки ръце над тях и произнасяйки странни думи. И двете подскочиха заедно с огледалата си, изпищяха, избягаха и се скриха.
– Исусе Христе – рекох аз – какво става тук?
– Никое око не бива да поглежда магическото огледало, освен окото на неговия притежател.