Нийл си изяде цялото ядене и по-голямата част от моето. Джон имаше високоинтелигентен млад хомосексуален бавач, който, сега се сещам, тръгна с някаква рокбанда или се самоуби, или нещо от този род. Както и да е, докато минаваше, аз го щипнах по задника, хареса му.
Струва ми се, че останах до много по-късно от възпитаното, пиейки и бъбрейки си с Нийл. Бавачът не престана да обсъжда Хемингуей, някак ме приравняваше с него, докато не му казах да си го начука и той се качи горе да види какво става с Джейсън. Само няколко дни по-късно Брайън ми се обади:
– Нийл е мъртъв. Нийл умря.
– О, мамка му, не.
После Брайън ми разказа. Затворихме телефона.
Това беше.
Всички тези пътувания, всички тези страници от Керуак, затворът, за да умре сам под ледена мексиканска луна, сам, разбирате ли? Не виждате ли жалките хилави кактуси? Мексико не е лошо място, защото е просто угнетено; Мексико си е лошо място, не виждате ли как пустинните животни ви наблюдават? Жабите, рогати и обикновени, змиите подобно гънки на човешки мозък лазят, спират, чакат, безмълвни под безмълвната мексиканска луна. Влечуги, твари, обърнали поглед към този човек в пясъка с бяла тениска.
Нийл, той бе намери своя ход, без да нарани никого, якото затворническо хлапе, лежащо край мексиканска железопътна линия.
Единствената нощ, когато го срещнах, му казах:
– Керуак написа всички други глави за теб. Аз вече написах последната.
– Давай – отвърна той. – Напиши я.
Край на цитата.
Там, където самоубийците се бесят, а мухите ядат пай, летата са по-дълги, той е известен уличен поет от 50-те и все още жив. хвърлям бутилката си в канала, това е Венеция и Джак ще остане в града около седмица, след два-три дни ще изнася някъде литературно четене.
– Не е достатъчно дълбок да се самоубиеш.
– Ъхъ – каза той с глас като във филм от Бронкс. – Прав си.
На 37 той е прошарен, орлов нос, прегърбен, енергичен, ядосан, мъжествен, много мъжествен, лека еврейска усмивка, може би не е евреин, не го питам.
Познава ги всичките, на един купон се изпика върху обувката на Барни, защото не му допадна нещо, което Барни беше казал. Джак познава Гинзбърг, Крийли, Ламантия и т.н. и т.н., а сега познаваше Буковски.
– Да, Буковски дойде във Венеция да ме види. По цялото му лице белези, раменете прегърбени, доста уморен на вид. Не говори много, а каже ли нещо, то е някак тъпо, някак банално. Човек никога не би си помислил, че е написал всички онези книги със стихотворения, но твърде дълго е бил в пощата, смахнал се е. Те са му извадили душата. Голямо безобразие, но нали знаете как става, обаче той все пак си е готин, страшно готин.
Джак е навътре в нещата и е забавно, но е реално да знаеш, че хората не са много, цялата работа е едно шибано баламосване и ти си го знаеш, но е забавно да го чуеш, докато седиш край един венециански канал и се опитваш да излекуваш извънредно тежък махмурлук.
Той преглежда някаква книга, предимно снимки на поети. Аз не съм сред тях. Започнах късно и живях твърде дълго сам в малки стаи, пиейки вино. Те винаги смятат, че отшелниците са луди и може би са прави.
Той преглежда книгата, Исусе Христе, кофти е да седя там с точи махмурлук и водата там долу, и до мене Джак, преглеждащ книгата. Виждам слънчеви петна, носове, уши, блясъка па страниците със снимки, все ми е тая, но мисля, че трябва да си поговорим за нещо, а аз не говоря добре, а той се занимава с книгата, и ето почваме, венециански канал, цялата бъзлива тъга да го преживееш...
– Тоя се побърка преди две години.
– Тоя искаше да му духам, за да издаде книгата ми.
– Духа ли му?
– Да му духам? Забих му един! Ей с т'ва!
Показа ми бронксовия си юмрук.
Аз се засмивам, той е приятен и е арабия, всеки мъж се страхува да не е педал, това леко ме уморява, може би всички трябва да обърнем резбата и да се отпуснем, не се подигравам с Джак. Той е добър, за разнообразие, има твърде много хора, които ги е страх да говорят против педалите – интелектуално, както има и твърде много хора, които ги е страх да говорят против левицата – интелектуално, не ми дреме какво е положението – знам само, че има твърде много хора, които ги е страх.