Бил Брайсън
Записки от една голяма страна
Увод
През 1996 година, в края на лятото, Саймън Келнър — мой стар приятел, а освен това и изключително мил човек — ми се обади по телефона в Ню Хемпшър и ми предложи да публикувам всяка седмица по едно есе за Америка в „Мейл он Сънди“, където работеше отскоро като редактор. През изминалите години Саймън неведнъж бе успявал да ме убеди да върша всякаква работа, за която не бях в състояние да отделям време, но този път беше напълно изключено да приема.
— Не — отвърнах веднага. — Не мога. Съжалявам. Не мога да се ангажирам с това.
— Ще можеш ли да започнеш от идущата седмица?
— Саймън, ти май не разбираш. Не мога да приема.
— Решихме, че можем да наречем поредицата „Записки от една голяма страна“.
— Саймън, ще ви се наложи да я наречете „Празно място в началото на списанието“, защото няма да мога да я напиша.
— Прекрасно — отбеляза той малко разсеяно. Имах впечатлението, че същевременно се занимава с нещо съвсем различно — например с кастинг на модели за бански костюми. Тъй или иначе, постоянно закриваше микрофона с ръка, за да дава ценни редакторски напътствия на хората около себе си.
— Значи ще ти изпратим договора — продължи той след малко.
— Не, Саймън, не го изпращайте. Не съм в състояние да пиша всяка седмица по едно есе за вас. Много е просто. Разбираш ли ме? Саймън, надявам се, че разбираш какво ти говоря.
— Чудесно. Много се радвам. Е, трябва да приключваме.
— Саймън, моля те, изслушай ме. Не мога да поддържам седмична рубрика. Просто е невъзможно. Саймън, чуваш ли ме? Ало? Саймън, там ли си още? Ало? Майната му. И така, пред вас са седемдесет и осем есета от първите осемнайсет месеца на рубриката „Записки от една голяма страна“. Но работата е там, че аз наистина нямах никакво време да ги пиша.
Завръщане у дома
Веднъж се пошегувах в една от своите книги, че човек не може да направи три неща в живота си. Не може да надвие телефонната компания, не може да накара сервитьорът да го забележи, докато самият сервитьор не е готов да го направи и не може да се завърне отново вкъщи. През последните седемнайсет месеца кротко, но решително преоценявам мнението си за третото от тези неща.
Миналата година, през май, след повече от две десетилетия, прекарани в Англия, се завърнах в САЩ заедно със съпругата и децата си. Да се завърнеш у дома след такова дълго отсъствие е учудващо обезпокоително — подобно на пробуждане от дълга кома. Човек бързо открива, че времето е донесло със себе си промени, които ви карат да се чувствувате донякъде глупави и неадекватни. Предлагате да заплатите с отчайващо неподходящи суми при извършването на малки покупки. Чудите се как действат автоматите за продажба и обществените телефони, и сте безкрайно учудени, когато откриете, благодарение на рязката хватка върху лакътя ви, че пътните карти по бензиностанциите вече не са безплатни.
В моя случай проблемът се усложняваше от факта, че бях напуснал на младини, а се завръщах като мъж на средна възраст. Всички онези неща, които човек прави в зряла възраст — ипотекирането, раждането и отглеждането на деца, натрупването на пенсионни планове, проявяването на интерес към домашната електрическа инсталация — бях вършил само в Англия. Неща от сорта на котлета за парно и мрежи на прозорците, взети в американски контекст, бяха за мен от компетентността на баща ми.
Така че, когато изведнъж се оказах във владение на старинна къща в Ню Ингланд с нейните тайнствени тръби и термостати, своенравната кофа за боклук и животозастрашаващата автоматична врата на гаража, се почувствах едновременно стреснат и развеселен.
Да се завърнеш у дома след толкова много години е в много отношения необичайна смесица от успокояващо познатото и странно неизвестното. Объркващо е, когато човек се окаже едновременно до такава степен в стихията си и в същото време извън нея. Бих могъл да изредя всевъзможни незначителни подробности, които ме определят като американец — кои от петдесетте щата имат еднокамерен законодателен орган, какво означава терминът „оказване на натиск“ в бейзбола, кой артист е играл Капитан Кенгуру в едноименния телевизионен сериал. Дори знам и две трети от националния химн, тоест повече от някои хора, които са го изпълнявали на обществени места.
Но ако ме пратите до железарията, дори и днес бих се почувствал напълно изгубен. В течение на месеци водех разговори с продавача в местния клон на „Тру Валю“1, които звучаха горе-долу така:
— Здравейте. Трябва ми от онзи материал, с който се запълват дупки в стената. Там, откъдето е жена ми, го наричат „Полифила“.