— И госпожа Бъс е същата.
— Да не би и тя да е паднала зад борда?
— О, не. Отиде да говори с домакина. Ще го помоли да телеграфира на „Фортнъм’с“ и да отмени поръчките за градинското увеселение. Няма смисъл, нали разбираш.
— Естествено. Но като си помислиш, пътуването не беше лошо, нали?
— Напълно съм съгласен. Храната беше върха. Нашата Кейт беше особено впечатлена от аранжирането на масите. Каза, че на вечеря масите били красиви като картинка, а гроздовете във фруктиерите — фантастични. Не мръдна от масата откак сервираха супата, та чак до ядките. Между другото, срещал ли си я някъде?
— Не, защо питаш?
— Стори ми се странен начинът, по който хукна нанякъде. Каза, че имала да свърши нещо с младия лорд Д’Арси, преди да потънем. Нещо, свързано със знамена, доколкото разбирам.
— Знамена ли? Странно.
— Ами спомена, че щяла да развее нещо като за последно, ако съм чул правилно. И без това не разбирам половината от това, което говори, пък и бях малко разсеян. Госпожа Бъс тъкмо беше разляла питието по пеньоара си — от сблъсъка, нали разбираш — и беше в отвратително настроение, защото Кроукър отказа да и донесе ново. Каза й да отидела да си сипе сама.
— Какво невероятно нахалство.
— Предполагам, че беше малко разстроен, защото вече няма да получава бакшиши. Не мога да го виня.
— Все пак…
— Разбира се, съобщих за поведението му. Човек не трябва да забравя положението си дори в тежки моменти — иначе ще се озовем в страшна каша, нали така? Главният стюард ме увери, че никога вече няма да получи назначение на този кораб.
— Така и трябва.
— Техническа подробност за тях, но поне се уверих, че записаха инцидента в бордовата книга.
— Странна нощ беше, като си помислиш. Искам да кажа, жената се удави, корабът потъва, а на всичкото отгоре на вечеря нямаше и „Монтраше“ от 1907. Трябваше да се примиря с едно посредствено от 1905.
— На това ли му викаш разочарование? Я погледни тук.
— Съжалявам, старче, на тази светлина не виждам. Какво е това?
— Билети за обратен път.
— О, колко неприятно.
— При това външна кабина до палубата на първа класа.
— Много неприятно наистина… я виж, какъв ли е този шум?
— Сигурно се давят пасажерите от трета класа.
— Не е това, като че ли свири оркестър.
— Май си прав. Да, прав си. Малко мрачно е това, което са подбрали, какво ще кажеш? Не бих се опитал да танцувам на такава мелодия.
— „По-близо до теб, Господи“, това е, нали? Можеше да се спрат на нещо по-празнично за последната ни нощ в открито море.
— Все пак смятам да се поразходя до долу и да видя започнали ли са да сервират вечерята. Идваш ли с мен?
— Не, смятам да обърна едно бренди и да си лягам. И без това няма да се спи много. Колко ни остава, как мислиш?
— Не повече от 40 минути, бих казал.
— Майчице! Ами да взема да се откажа от брендито тогава. Е, надали ще се видим отново.
— Не и в този живот, старче.
— О, хитро казано. Ще се опитам да го запомня. Ами лека нощ тогава.
— Лека нощ.
— Знаеш ли, току-що ми дойде идея. Капитанът да е споменавал нещо за настаняване в спасителните лодки?
— Не, не си спомням. Да те събудя ли, ако направят съобщение?
— Ще бъде много мило от твоя страна. Но само ако не те притеснявам.
— Ни най-малко.
— Е, лека нощ. Поздрави на госпожа Бъс и на Кейт.
— Ще предам с удоволствие. Съжалявам за госпожа Смит.
— Е, по море се случват и по-лоши неща, нали така казват. Нищо чудно да изскочи на повърхността по някое време. Винаги е била много подвижна. Лека нощ.
— Лека нощ, старче. Приятни сънища.
Забавления в снега
По причини, които не съм си изяснил и до днес, когато бях на осем години, родителите ми ми подариха ски за Коледа. Излязох навън, сложих ските и застанах в състезателна поза, но нищо не се случи. Това е, защото в Айова няма хълмове.
Оглеждайки се за някакво подобие на наклон, реших да започна да се спускам по стълбите на задната веранда. Стъпалата там бяха общо пет, но на ски наклонът на спускане става изненадващо стръмен. Префучах надолу по стълбите със скорост, която по моя преценка трябва да беше към 200 километра в час и се блъснах в земята с такава сила, че ските се забиха здраво в нея, но аз продължих напред и нагоре през вътрешния двор в елегантна възходяща дъга. На три метра пред мен се извисяваше задната стена на гаража. Инстинктивно разперих ръце и крака, така че ударът да бъде максимално силен, ударих се в стената някъде под покрива и се хлъзнах надолу точно като каша, хвърлена по стена.
Това беше моментът, в който реших, че зимните спортове не са за мен. Прибрах ските и през следващите трийсет и пет години не се занимавах повече с този въпрос. После обаче се преместихме да живеем в Ню Ингланд, където хората дори очакват зимата с нетърпение. Падне ли първият сняг, те надават възторжени викове, и започват да ровят в килерите за шейни и ски. Обзема ги някаква странна жизнерадост — порив да излязат навън, сред това бяло вещество, и да полетят нанякъде върху някакво бързодвижвщо се и несигурно устройство.